— Смешно е — съгласих се аз. — Няма да повярвате, но от самото подписване на пакта не съм престанал да се усмихвам.
— Да, разбирам ви — рече леля Вайна. — Няма какво друго да правим. Остава ни само саркастично да се усмихваме. Генерал-полковник Туур — тя извади кърпичка — тъй си и умря, със саркастична усмивка на уста… — Допря кърпичката до очите си. — Той ни каза: „Приятели, надявам се да доживея деня, когато всичко ще се разпадне.“ Така покрусен, изгубил вяра в смисъла на битието… Той не можа да понесе пустотата в сърцето си… — Тя изведнъж се оживи. — Ето, вижте, Иван…
Пъргаво изтича в съседната стая и донесе тежък старомоден албум със снимки. Веднага погледнах часовника си, но леля Вайна не ми обърна внимание и като седна до мен, отвори албума на първата страница.
— Ето го генерал-полковника.
Генерал-полковникът беше орел. Имаше тясно кокалесто лице и прозрачни очи. Дългото му тяло бе окичено с ордени. Най-големият орден във вид на многолъчева звезда, обрамчена с лавров венец, блестеше в областта на апендикса. В лявата си ръка генералът стискаше ръкавиците, а дясната си почиваше на дръжката на кортика. Висока яка със златна бродерия подпираше долната му челюст.
— А това е генерал-полковникът по време на маневри.
Генерал-полковникът и тук бе орел. Той даваше указания на своите офицери, наведени над карта, разгърната върху челната броня на огромен танк. По следите, оставени от него, и по гладките линии на купола познах тежкия щурмови танк „Мамонт“, предназначен за преодоляване на зоната на атомните удари, който днес успешно се използва от дълбоководниците.
— А това е генерал-полковникът в деня на своята петдесетгодишнина.
Генерал-полковникът бе орел и тук. Той стоеше пред отрупаната трапеза с чаша в ръка и слушаше тоста в своя чест. Долният ляв ъгъл на фотографията бе зает от размазана плешивина със светло петно, а до генерала, гледайки го възхитено от долу на горе, седеше много младата и много миловидна леля Вайна. Опитах се да определя опипом дебелината на албума, без да ме забележи.
— А това е генерал-полковникът по време на почивка.
Даже по време на почивка генерал-полковникът си оставаше орел. Разкрачил широко крака, той стоеше на плажа в тигрови плувки и гледаше през военния си бинокъл към мъгливия хоризонт. До него в пясъка ровеше голо детенце на три или четири години. Генералът бе жилав и мускулест, филийките и сметаната не бяха развалили фигурата му. Започнах шумно да си навивам часовника.
— А това е… — поде леля Вайна, обръщайки страницата, но в този момент в хола, без да почука, влезе нисък пълен човек, чието лице и най-вече дрехите ми се сториха необикновено познати.
— Добро утро — рече той, наклонил леко на една страна гладкото си усмихнато лице.
Това бе моят митничар в същия бял мундир със сребърни копчета и сребърни шнурчета на раменете.
— Ах, Пети! — възкликна леля Вайна. — Вече си тук? Запознайте се, моля, това е Иван… Иван, това е Пети, приятел на нашето семейство.
Митничарят се обърна към мене, без да ме познае, леко наклони глава и тракна с токове. Леля Вайна премести албума върху коленете ми и се изправи.
— Сядай, Пети — каза тя, — ще ти донеса сметана.
Пети още веднъж тракна с токове и седна до мен.
— Искате ли да погледнете? — веднага попитах аз, като прехвърлих албума от своите колене върху коленете на митничаря. — Това е генерал-полковникът Туур. Тук си е просто той. — В очите на митничаря се появи странен израз. — А това е генерал-полковникът по време на маневри. Виждате ли? А ето тук…
— Благодаря ви — рязко каза митничарят. — Не си правете труд, понеже…
Леля Вайна се върна с филийки и сметана. И още от прага рече:
— Колко приятно е да видиш човек в мундир, нали, Иван? — Тя сложи подноса на масичката. — Днес подрани, Пети. Да не се е случило нещо? Времето е прекрасно, такова слънце…
Сметаната за Пети бе налята в специална чашка, на която се кипреше монограм „Т“, украсен с четири звездички.
— През нощта валя, събудих се, значи… имаше облаци — продължаваше леля Вайна. — А сега, погледнете, нито едно облаче… Още една чашка, Иван?
Станах.
— Благодаря, нахраних се. Позволете да се оттегля. Имам делова среща.
Когато затварях внимателно вратата след себе си, чух вдовицата да казва: „Не намираш ли, че той поразително прилича на щабния майор Пол?…“
В спалнята отворих куфара си, прехвърлих дрехите в стенния гардероб и отново позвъних на Римайер. Отново никой не вдигна слушалката. Тогава седнах зад бюрото в кабинета и се залових да изследвам чекмеджетата. В едното открих портативна пишеща машина, в другото — комплект за писма и празна бутилка от смазка за аритмични двигатели. Останалите чекмеджета бяха празни, ако не се смятат смачканите квитанции, развалената автоматична писалка и небрежно сгънатият лист с изрисувани муцунки. Разгърнах листа. Явно бе чернова на телеграма. „Грин умря при риболовците тялото ще пристигне неделя нашите съболезнования Хугер Марта момчетата.“ Прочетох два пъти написаното, обърнах листа, разучих физиономийките и го прочетох за трети път. Явно Хугер и Марта си нямаха понятие, че нормалните хора, когато съобщават за смърт, първо казват от какво или как е умрял човекът, а не при кого е умрял. Аз бих написал: „Грин се удави по време на риболов.“ Вероятно е бил пиян. Между другото, какъв е адресът ми сега?