Всичко това много напомняше една сцена в Анюдинския интернат, когато ми доведоха почти същото такова момче, син на някакъв нехранимайко. По дяволите, нима толкова приличам на гангстер?
— Ти си също като мускулния плъх Чучундра — продължих аз, — който през целия си живот плакал, защото не му стигала смелост да излезе в средата на стаята. От страх носът ти посиня, ушите изстинаха, а панталонките ти се подмокриха и оставяш подире си ручейче…
В такива случаи е абсолютно все едно какво се говори. Важното е да се говори спокойно и да не се правят резки движения. Изразът на лицето му не се променяше, но когато казах за ручейчето, за секунда сведе очи, за да погледне. Само за секунда. После се хвърли към входната врата, сви се до нея, дърпайки резето, и излетя на двора — мярнаха се само мръсните подметки на сандалите му. Излязох след него.
Момчето се бе завряло в люляковите храсти, така че виждах само бледото му лице. Досущ котка, извърнала за миг глава да погледне назад, преди да офейка.
— Е, добре — казах. — Обясни ми, моля те, какво да направя. Трябва да съобщя вкъщи новия си адрес. Адресът на тази къща. Къщата, в която сега живея. — То мълчаливо ме гледаше. — Не ми е удобно да отида при майка ти. Първо, има гости, и второ…
— Втора крайградска, седемдесет и осем — прекъсна ме то.
Без да бързам, седнах на стълбището. Деляха ни десетина метра.
— Ама че гласче имаш! — продължих доверително. — Като на един мой познат барман от Мирза-Чарле.
— Кога пристигнахте? — попита то.
— Ами… — погледнах часовника си. — Преди час и половина.
— Тук преди вас живееше един… — то се загледа встрани. — Кофти човек. Подари ми плувки на райета, влязох да се къпя, а те се стопиха във водата.
— Ай-яй-яй! — възмутих се аз. — Чудовище, а не човек. Трябваше да го удавиш в цапило.
— Не успях — каза момчето. — Исках, но той си беше заминал.
— Да не би да е онзи Хугер? — попитах аз. — С Марта и момчетата?
— Не. Откъде го измислихте? Хугер живя тук по-късно.
— И той ли беше кофти?
Момчето не отговори. Опрях гръб на стената и се загледах към улицата. От отсрещната врата с придърпване се измъкна автомобил, направи завой с маневра, изрева и изчезна. Веднага след него мина още един. Замириса на ароматизиран бензин. После автомобилите тръгнаха един след друг, толкова много, та чак ми се премрежиха очите. В небето се появиха няколко вертолета. Бяха от тъй наречените безшумни вертолети. Но летяха твърде ниско и бе трудно да се подхване разговор. Впрочем момчето явно нямаше такова намерение. Не се канеше и да излиза. Поправяше нещо цапника си в храстите и от време на време ме поглеждаше. Да не вземе да ме улучи оттам, помислих си. Вертолетите все тъй прелитаха, колите все тъй фучаха и сякаш всичките петнайсет хиляди леки автомобила бяха излезли на втора крайградска и всичките петстотин вертолета бяха увиснали над номер седемдесет и осем. Това продължи десетина минути. Момчето престана да ми обръща внимание, а аз седях и мислех какви въпроси ще ми се наложи да задам на Римайер. После всичко отново утихна — улицата опустя, миризмата на бензин се разсея, небето се проясни.
— Къде заминаха всички наведнъж? — попитах.
Момчето прошумоля в храстите.
— Вие не знаете ли?
— Откъде да знам?
— Не знам откъде. Нали познавате Хугер отнякъде…
— Хугер… — казах аз. — За Хугер научих съвсем случайно. А за вас нищо не знам. Как живеете тук, с какво се занимавате?… Ти какво правиш там сега?
— Развали се предпазителят.
— Ами дай го тук, ще го поправя. Защо се страхуваш от мене? На кофти човек ли ти приличам?
— Ония отиваха на работа — каза момчето.
— Късно започвате работа тук. Вече е време за обяд, а вие още на работа не сте отишли… Знаеш ли къде е хотел „Олимпик“?
— Знам, разбира се.
— Ще ме заведеш ли?
Момчето помълча.
— Не — отвърна.
— Защо?
— Сега свършва училището. Трябва да се прибирам вкъщи.
— А, ето каква била работата! — казах аз. — Ти значи кръшкаш? Или както казваха у нас, хайманосваш?… И в кой клас си?
— В трети.
— Аз също съм бил някога в трети.
Момчето надзърна от храстите.
— А после?
— После в четвърти. — Станах. — Е, добре. Не искаш да разговаряш с мен, не искаш да ме придружиш, панталонките ти са мокри, най-добре да се прибирам. Какво ме гледаш? Даже не искаш да ми кажеш името си…
Момчето мълчаливо ме гледаше и дишаше през устата си. Прибрах се. Кремавият вестибюл бе обезобразен май непоправимо. Огромното черно петно на стената нямаше намерение да изсъхва. Някой ще си изпати днес, помислих си. В краката ми се замота кълбото канап. Вдигнах го. Краят на канапа бе завързан за дръжката на вратата към хазаите. Така, рекох си, и това го разбираме. Отвързах канапа и пъхнах кълбото в джоба си.