— Зле изглеждате — казах. — Много сте се променили.
Римайер за първи път ме погледна в очите.
— Откъде знаете какъв съм бил по-рано?
— Виждал съм ви при Мария… Много пушите, Римайер, а пък сега тютюнът навсякъде е боклук.
— Тютюнът е дребна работа — рече той с неочаквано раздразнение. — Тук всичко е боклук… Но сигурно сте прав, трябва да го оставя. — Без да бърза, навлече сакото си. — Трябва да го оставя… — повтори. — И изобщо не е трябвало да започвам.
— Как върви работата?
— Било е и по-зле. Рядко увлекателна работа. — Той неприятно се усмихна. — Е, тръгвам. Чакат ме, закъснявам. Значи или след един час, или утре в дванадесет.
Кимна и излезе.
Записах на телефонната масичка адреса и телефона си и като сритах купчината бутилки, си помислих, че работата сигурно наистина е била увлекателна. Позвъних на администратора и помолих да изпрати чистачка. Отговориха ми много вежливо, че наемателят категорично е забранил на обслужващия персонал да влиза в апартамента в негово отсъствие и току-що на излизане от хотела е повторил тази забрана. „Аха“ — казах аз и сложих слушалката. Това никак не ми хареса. Самият аз не давам такива нареждания и никога от никого нищо не крия, даже бележника си. Глупаво е да се оставят у другите ненужни впечатления, по-добре да се пие умерено. Вдигнах преобърнатото кресло, седнах и се приготвих да чакам, като се стараех да потисна недоволството и разочарованието си.
Не ми се наложи да чакам дълго. След пет минути вратата се открехна и се показа хубавичка женска муцунка.
— Ей! — малко пресипнало продума муцунката. — Римайер вкъщи ли е?
— Няма го — отвърнах. — Но нищо, вие влезте.
Тя се поколеба, като ме разглеждаше. Явно не бе имала намерение да се отбива, просто бе надникнала пътьом.
— Влезте, влезте — настоях аз. — Скучно ми е сам.
Тя влезе с лека танцуваща походка и спря пред мен изпъчена, с ръце на кръста. Имаше къс вирнат нос и разрошена момчешка прическа. Косите й бяха рижи, шортите — яркочервени, а отворената блузка над тях — с цвят на жълтък. Ярка жена. И много приятна. На около двадесет и пет години.
— Чакате ли? — попита.
Очите й блестяха, от нея лъхаше на вино, цигари и парфюм.
— Чакам — казах. — Седнете, ще чакаме заедно.
Тя се тръшна на дивана срещу мен и вирна крака на телефонната масичка.
— Хвърлете една цигара на работния човек. Пет часа не съм пушила.
— Не пуша… Да позвъня ли да донесат?
— Господи, и този е скръбник… Оставете телефона, че оная леля пак ще се домъкне… Разровете в пепелника и намерете някой по-дълъг фас!
Пепелникът бе пълен с дълги фасове.
— Всички са с червило — казах.
— Дайте, дайте, това е моето червило. Как се казвате?
— Иван.
Тя щракна със запалката си и запуши.
— А аз Илина. И вие ли сте чужденец? Всички чужденци сте едни широкоплещести. Какво правите тук?
— Чакам Римайер.
— Не, не, какво ви е довело тук? От жена си ли бягате?
— Не съм женен — казах скромно. — Дошъл съм да пиша книга.
— Книга ли? Ама че познати има този Римайер… Книга дошъл да пише. За половите проблеми на импотентните спортисти. Вие лично как сте?
— Нямам такъв проблем — отговорих скромно. — А вие?
Тя свали краката си от масичката.
— Ее… По-полека де. Тук да не ви е Париж. Я първо си подстрижи гривата, седнал тук като гнусник…
— Като какво? — Бях много търпелив, трябваше да чакам още четиридесет и пет минути.
— Като гнусник. Не ги ли знаеш, ходят едни такива… — Тя направи с ръце неопределени движения край ушите си.
— Не ги зная — казах. — Аз съм отскоро тук. Още нищо не зная. Разкажете ми, това е интересно.
— А, без такива, не съм от тях. При нас не дрънкат. Нашата работа е скромна — сложи, прибери, хили се и си мълчи. Професионална тайна. Такова чудо виждал ли?
— Виждал съм — отвърнах. — А къде е това „при вас“? При лекарите?
Кой знае защо, това й се стори много смешно.
— Лекари!… Как можа да… — кискаше се тя. — Ама и тебе, малкия, си те бива, доста ти е остро езичето… При нас в бюрото също има един такъв. Като каже нещо, всички лягат. Когато обслужваме риболовци, винаги го викат, риболовците обичат да се веселят.
— Че кой не обича? — подхвърлих аз.