— Правилно — рекох. — Дошъл съм да поработя.
— Да поработите ли? Е, да, тук идват и за това. Преди две години пристигна Джонатан Крайс — да рисува някаква картина. — Той се засмя. — После в Рим го пребил един папски нунций, не помня фамилията му.
— Заради картината?
— Не, едва ли. Тук той нищо не нарисува. По цели дни и нощи киснеше в казиното… Да отидем да пийнем нещо.
— Добре — съгласих се. — Тъкмо ще се посъветвам с вас.
— Ще бъде удоволствие за мен — рече Амад.
Двамата се наведохме едновременно и хванахме дръжката на куфара.
— Недейте, аз сам…
— Не — възрази Амад. — Вие сте гост, а аз — домакин… Да отидем ей в оня бар. Там сега е празно.
Влязохме под синята тента. Амад ме настани на една масичка, сложи куфара на празния стол и тръгна към бара. Тук бе прохладно, от време на време климатичната инсталация прищракваше. Амад се върна с поднос. На подноса стояха две високи чаши и плоски чинийки с няколко златисти от маслото филийки.
— Не е много силно — каза Амад, — но затова пък е добре изстудено.
— Аз също не обичам силните питиета сутрин.
Взех чашата и отпих. Беше приятно.
— Глътка — хапка — посъветва ме Амад. — Глътка — хапка. Ето така.
Филийките хрускаха и се топяха в устата. Според мен бяха излишни. Известно време мълчахме и гледахме изпод тентата към площада. С леко пърпорене автобусите потъваха един след друг в алеите на парка. Изглеждаха тромави, но в тази тромавост имаше някакво изящество.
— Все пак там е твърде шумно — каза Амад. — Изискани вили, жени колкото щеш — за всеки вкус, морето съвсем наблизо, но липсва домашен уют. Мисля, че това няма да ви подхожда.
— Да — съгласих се аз. — Шумът ще ми пречи. Освен това не обичам курортистите, Амад. Не мога да търпя, когато се веселят прилежно.
Амад кимна и внимателно пъхна в устата си поредната филийка. Гледах го как дъвче. Имаше нещо професионално в съсредоточеното движение на долната му челюст. Той преглътна и каза:
— Наистина синтетиката не може да се сравнява с натуралния продукт. Съвсем друга работа. — Помръдна устни, тихичко примлясна и продължи: — Има два превъзходни хотела в центъра на града, но според мен…
— Не, и това не става — обадих се аз. — Хотелът налага определени задължения. Пък и не съм чувал някой да е написал нещо свястно в хотел.
— Е, не е точно така — възрази Амад, като критично разглеждаше последната филийка. — Четох една книжка и там пишеше, че са я съчинили тъкмо в хотел. Хотел „Флорида“.
— А! — възкликнах. — Прав сте. Но вашият град не е обстрелван с оръдия.
— С оръдия? Разбира се, не. Във всеки случай не е практика.
— Така си и мислех. А между другото забелязано е, че нещо добро може да се напише само в обстрелван хотел.
Амад все пак взе филийката.
— Това трудно ще се уреди — отбеляза той. — В наше време е трудно да се намери оръдие. Освен това е много скъпо — хотелът може да изгуби клиентелата си.
— Навремето и хотел „Флорида“ е загубил клиентелата си. Хемингуей е живял там сам.
— Кой?
— Хемингуей.
— А… Но това е било толкова отдавна, още при фашистите. Сега времената са други, Иван.
— Да — съгласих се. — В наше време няма смисъл да се пише в хотели.
— Много им здраве на хотелите — каза Амад. — Знам какво ви трябва. Нужен ви е пансион. — Той извади бележник. — Казвайте условията си, ще се опитаме да изберем нещо подходящо.
— Пансион — повторих. — Не зная. Не мисля, Амад. Разберете, не искам да се запознавам с хора, с които нямам желание да се запознавам. Това първо. Второ: кой живее в частните пансиони? Същите онези курортисти, на които не са им стигнали парите за отделна вила. Те също се веселят прилежно. Организират пикници, сбирчици и спявки. Нощем свирят на банджо. Освен това хващат всеки срещнат и го принуждават да участвува в конкурс за най-дълга целувка. И най-важното — те са чужденци. А мене ме интересуваше вашата страна, Амад. Вашият град. Вашите граждани. Ще ви кажа какво ми трябва. Трябва ми уютна къща с градинка. Немного далече от центъра. Тихо семейство, почтена хазайка. За предпочитане с млада дъщеря. Разбирате ли ме, Амад?
Амад взе празните чаши, отиде до бара и се върна с пълни. Сега в тях имаше безцветна течност, а в чинийките — микроскопични многоетажни сандвичи.
— Знам една такава уютна къща — заяви той. — Вдовицата е на четиридесет и пет, дъщерята — на двадесет, синът — на единадесет. Ще си допием и ще отидем. Мисля, че ще ви хареса. Заплащането е нормално, макар, разбира се, да е по-скъпо, отколкото в пансион. За дълго ли сте дошли?
— За месец.