— Господи! Само толкова?
— Не зная, зависи как ще потръгне работата. Може би ще остана и по-дълго.
— Непременно ще останете — каза Амад. — Виждам, че изобщо нямате представа къде сте пристигнали. Не знаете колко весело е при нас — за нищо не мислиш.
Допихме си, станахме и тръгнахме под горещото слънце към пиацата. Нахлупил зелената козирка над очите си, Амад крачеше бързо през площада, като леко се клатушкаше и небрежно размахваше куфара От митницата се изсипваше поредната група туристи.
— Искате ли да бъда честен с вас? — попита изведнъж Амад.
— Искам — отвърнах. Какво друго можех да кажа? Четиридесет години живея на тоя свят, но така и не се научих да избягвам този неприятен въпрос.
— Нищо няма да напишете тук — рече Амад. — При нас е трудно да се напише нещо.
— Винаги е трудно да се напише нещо — заявих. Все пак добре, че не съм писател.
— Напълно ви вярвам. Трудно е, но при нас пък е направо невъзможно. Поне за чужденеца.
— Плашите ме.
— Няма какво да се плашите. Просто тук няма да ви се прииска да работите. Няма да се задържите пред машинката. Досадно ще ви бъде да седите пред машинката. Знаете ли какво е да се радваш на живота?
— Как да ви кажа…
— Нищо не знаете, Иван. Все още нищо не знаете за това. Предстои ви да минете през дванадесетте кръга на рая. Смешно, разбира се, но ви завиждам…
Спряхме пред дълга открита кола. Амад хвърли куфара на задната седалка и отвори пред мен вратичката.
— Моля — каза той.
— Значи вие вече сте ги минали? — попитах аз, докато се намествах.
Той седна на кормилото и запали мотора.
— Какво именно?
— Дванадесетте кръга на рая.
— Аз, Иван, отдавна съм си избрал любимия кръг — каза Амад. Колата безшумно тръгна по площада. — Останалите от дълго време не съществуват за мен. За съжаление. Това е като старостта. С всичките й привилегии и недостатъци…
Колата профуча през парка и се понесе по права сенчеста улица. С интерес се озъртах, но всичко ми бе непознато. Глупаво беше да се надявам да позная нещо. Свалиха ни през нощта, валеше проливен дъжд, седем хиляди измъчени курортисти стояхме на кея и гледахме догарящия лайнер. Не виждахме града, вместо град имаше черна мокра пустота, в която избухваха червени мълнии. Там трещеше, гърмеше, непоносимо скърцаше. „Ще ни избият като зайци в тъмнината“ — каза Роберт и аз веднага го върнах обратно на ферибота да разтоварва бронирания автомобил. Трапът се пречупи, автомобилът падна във водата и когато Пек измъкна Роберт, той, посинял от студ, се приближи до мене и каза: „Нали ви разправях, че е тъмно…“
— Когато бях малък — обади се изведнъж Амад, — живеехме до пристанището и идвахме тук да се бием със заводските. Мнозина от тях имаха боксове и ми счупиха носа. Половината си живот ходих с крив нос и чак миналата година го оправих… На младини обичах да се бия. Имах парче оловна тръба, веднъж дори ме затвориха за шест месеца, но и това не помогна.
Той се усмихна и замълча. Почаках малко и казах:
— Къде ще намериш сега хубава оловна тръба! Сега са на мода гумените палки — купуват ги от полицаите.
— Точно тъй — съгласи се Амад. — Или пък купуват гири, изпиляват едната топка и готово. Само че момчетата вече не са същите. Днес за такова нещо изселват…
— Да — кимнах. — И с какво още се занимавахте на младини?
— А вие?
— Канех се да ставам астронавт и се тренирах на пренатоварване. Освен това играехме на „кой по-дълбоко ще се гмурне“.
— Ние също — каза Амад. — На десет метра за автомати и уиски. Недалеч от кея имаше пълни сандъци. От носа ми течеше кръв… А когато започнаха безредиците, взехме да намираме там мъртъвци с релси на шията и оставихме тая работа.
— Много неприятна гледка — мъртвец под водата — отбелязах аз. — Особено когато има течение.
Амад се подсмихна.
— Какво ли не съм виждал! Работил съм и в полицията.
— След безредиците ли?
— Много по-късно. Когато излезе законът за гангстерите.
— У вас също ли ги наричаха гангстери?
— А как иначе? Разбойници ли… „Шайка разбойници, въоръжени с огнехвъргачки и газови бомби, обсади общината“ — артистично произнесе той. — Не звучи добре, нали? Разбойник — това означава топор, боздуган, мустаци до ушите, нож…
— Оловна тръба — допълних.
Амад се ухили.
— Какво ще правите довечера? — попита той.
— Ще се разходя.
— Имате ли познати тук?
— Имам. Защо?
— Това е друга работа.
— Защо?
— Исках да ви предложа нещичко, но щом имате познати…
— Между другото — попитах, — кой е кмет тук?
— Кмет? Дявол го знае, не помня. Избирахме някого…
— Случайно да е Пек Зенай?