— Не зная — каза Амад със съжаление. — Не искам да ви заблудя.
— Изобщо ли не познавате такъв?
— Зенай… Пек Зенай… Не, не го познавам. Не съм го чувал. Приятел ли ви е?
— Да. Стар приятел. Тук имам и други приятели, но всички са чужденци.
— С една дума, уговаряме се така — рече Амад, — ако ви стане скучно и ви плъзнат разни мисли из главата, идвате при мен. Всяка божа вечер от седем часа съм в „Лакомка“… Обичате ли да си похапвате?
— И още как — отвърнах.
— Стомахът ви в ред ли е?
— Като на щраус.
— Тогава идвайте. Ще бъде весело и за нищо няма да мислите.
Амад намали и внимателно зави към една решетеста врата, която безшумно се разтвори пред нас. Колата влезе в двора.
— Пристигнахме — обяви Амад. — Ето го вашия дом.
Къщата бе двуетажна, боядисана в бяло и синьо. Прозорците бяха закрити отвътре с щори. Дворчето — чистичко, покрито с разноцветни плочи, бе празно, наоколо имаше овошки, ябълковите клони опираха в стените.
— Къде е вдовицата? — попитах.
— Да влезем в къщата — каза Амад.
Той се изкачи по стълбището, като разлистваше бележника си. Тръгнах след него, оглеждайки се. Градинката ми харесваше. Амад намери нужната страница, набра комбинация от цифри на малкия диск до звънеца и вратата се отвори. Отвътре ни лъхна прохладен свеж въздух. Беше тъмно, но щом пристъпихме във вестибюла, грейна светлина. Амад прибра бележника си и каза:
— Вдясно е жилището на хазаите, вляво — вашето. Моля… Тук е холът. Ето вградения кухненски бокс, сега ще пийнем. Моля, по-нататък… Това е вашият кабинет. Имате ли фонор?
— Не.
— Не ви и трябва. Тук има всичко… Елате насам. Това е спалнята. Ето пулта за акустична изолация. Знаете ли как се използва?
— Ще се оправя.
— Добре. Изолацията е трислойна, можете да си устроите тук гроб или бардак, както ви харесва… Оттук се управлява климатичната инсталация. Между другото има едно неудобство — може да се регулира само от спалнята…
— Ще го преживея някак — измърморих.
— Какво? А, да… Там са банята и тоалетната.
— Интересува ме вдовицата — казах. — И дъщерята.
— Има време. Да вдигна ли щорите?
— Защо?
— Правилно, няма смисъл… Да отидем да пийнем.
Върнахме се в хола и Амад се пъхна до кръста в бокса.
— За вас нещо по-силно? — попита той.
— Тъкмо обратното.
— Пържени яйца? Сандвичи?
— Благодаря, нищо не искам.
— Не — възрази Амад. — Пържени яйца. С домати. — Той тършуваше из бокса. — Не зная на какво се дължи, но този автомат приготвя направо изумителни пържени яйца с домати… Между другото и аз ще си хапна.
Той измъкна подноса от бокса и го сложи на ниска масичка пред полукръгло широко канапе. Седнахме.
— Какво става с вдовицата? — напомних аз. — Бих искал да се представя.
— Стаите харесват ли ви?
— Бива си ги.
— Е, и вдовицата си я бива. И дъщерята между впрочем. — Той извади от страничния си джоб плосък кожен калъф. В калъфа като пачка патрони лежаха една до друга ампули с разноцветна течност. Амад порови вътре, помириса съсредоточено пържените яйца, поколеба се, после избра ампула с нещо зелено и като отчупи внимателно връхчето й, поръси върху доматите. В хола замириса. Миризмата не беше неприятна, но според мен не вървеше за подправка. — Но те още спят — продължи Амад. Погледът му помътня. — Спят и сънуват…
Погледнах часовника си.
— Виж ти!
Амад ядеше.
— Десет и половина — казах аз.
Амад ядеше. Шапчицата му се бе смъкнала на тила и зелената козирка стърчеше вертикално като гребен на раздразнен мимикродон. Очите му бяха притворени. Наблюдавах го.
След като преглътна последното парче домат, той отчупи коричка бял хляб и старателно отопи тиганчето. Погледът му се проясни.
— Какво казахте? — попита той. — Десет и половина? Утре вие също ще станете в десет и половина. А може би и в дванадесет. Аз например ще стана в дванадесет.
Той се вдигна от стола и с удоволствие се протегна, чак ставите му изпукаха.
— Пфу — каза, — най-после мога да се прибера вкъщи. Ето визитната ми картичка, Иван. Сложете я на бюрото си и не я изхвърляйте, преди да си тръгнете… — Той се приближи до бокса и пъхна в процепа на едно тясно чекмедже друга картичка. Нещо звънко щракна. — А ето това — рече, като разглеждаше картичката срещу светлината — предайте на вдовицата с най-добрите ми пожелания.
— И какво ще стане? — попитах аз.
— Ще се опаричи. Надявам се, че не обичате да спорите за цената, Иван. Вдовицата ще ви назове една цифра, не се пазарете, не е прието.
— Ще се постарая да не се пазаря — казах. — Макар че би било интересно да опитам.