— Здравей, здравей и още веднъж здравей! — произнесе весел мъжки глас. — Силно ти стискам ръка или те целувам по бузката в зависимост от пола и възрастта ти. Живях тук два месеца и заявявам, че ми беше добре. Позволи ми да ти дам няколко съвета. Най-доброто заведение в града е „Хойти Тойти“ в Парка на бляновете. Най-красивото момиче в града е Бася от Дома на моделите. Най-готиното момче в града съм аз, но вече си заминавам. По телевизията гледай девета програма, всичко останало е боклук. Не се свързвай с интелите и се дръж по-далеч от „носорозите“. Не вземай нищо на кредит — няма да можеш да се оправиш. Вдовицата е добра жена, но обича да си побъбри и изобщо… А Вузи не я заварих, заминала при баба си в чужбина. Според мен е хубавичка, вдовицата имаше в албума си нейна снимка, но аз я взех. И още нещо. Ще дойда пак догодина през март, така че бъди добър — ако решиш да се върнеш, избери си друго време. Е, бъди здрав…
Задрънкаха на някакъв инструмент. Послушах малко и изключих диктофона. Не успях да измъкна нито един от томовете съчинения, така плътно бяха натъпкани, а може би и слепени; друго интересно в кабинета не забелязах и се упътих към спалнята.
Там бе необичайно прохладно и уютно. Винаги съм искал да имам точно такава спалня, но все нямах време да се заема с това. Леглото бе широко и ниско. На нощната масичка стоеше много изящен фонор и дистанционното управление на телевизора. Екранът висеше на високата табла в долния край на леглото. А над възглавето вдовицата бе окачила картина, изобразяваща твърде натуралистично свежи полски цветя в кристална ваза. Картината бе нарисувана с фосфоресциращи бои и капките роса по листенцата на цветята проблясваха в сумрака на спалнята.
Включих телевизора наслуки и се тръшнах на леглото. Беше меко и в същото време някак еластично. От телевизора се разнесоха крясъци. На екрана изскочи пийнал мъж, изпочупи някакви перила и падна отвисоко в огромна димяща каца. Чу се шумно плискане, от фонора замириса. Мъжът се скри в кипящата течност, а после изплува, държейки в зъбите си нещо като разварена обувка. Невидимата аудитория зацвили от възторг… Затъмнение. Тиха лирична музика. От една зелена гора срещу мен излезе бял кон, впрегнат в бричка. В бричката седеше хубаво момиче по бански. Изключих телевизора, станах и надникнах в банята.
Там мигаха бактерицидни лампи и миришеше на борови иглички. Съблякох се, хвърлих бельото си в утилизатора и влязох под душа. После, без да бързам, се облякох пред огледалото, сресах се и започнах да се бръсна. Върху тоалетната поставка бяха подредени флакони, пакетче санитарни залепки и стерилизатори, тубички с пасти и кремове. В края на поставката имаше купчина плоски кутийки с пъстро етикетче „Девон“. Изключих самобръсначката и взех една кутийка. Бактерицидната лампичка мигаше в огледалото, точно така мигаше тя и тогава, точно така стоях и аз пред огледалото и старателно разглеждах същата кутийка, защото не исках да влизам в спалнята, където Рафка Райзман на висок глас спореше с лекаря, а във ваната все още се поклащаше зелената маслена вода и от нея се вдигаше пара. И транзисторът гърмеше, окачен на порцелановата закачалка за кърпи, виеше, давеше се и похъркваше, докато Рафка не го изключи с раздразнение… Това бе във Виена и там, също като тук, беше много странно да видиш в банята „Девон“ — известен репелент, чудесно средство срещу комари, москити, мухи и всякакви кръвопийци, отдавна забравени и във Виена, и тук, в крайморския курортен град… Само че във Виена освен това бе и страшно.
Кутийката, която държах, бе почти празна — в нея беше останала само една таблетка. Другите кутийки не бяха разпечатани. Свърших с бръсненето и се върнах в спалнята. Реших отново да позвъня на Римайер, ала в тоя миг домът оживя. С леко свистене гофрираните щори литнаха нагоре, стъклата на прозорците се плъзнаха в страничните отвори и от градината в спалнята нахлу топъл въздух с дъх на ябълки. Някъде се заговори, над главата ми се чуха леки стъпки и строг женски глас каза: „Вузи! Изяж поне една пирожка, чуваш ли…“ Тогава аз бързо придадох на външния си вид известна небрежност (в съответствие с днешната мода), пригладих слепоочията си и излязох във вестибюла, като взех от хола картичката на Амад.
Вдовицата се оказа младолика пълна жена, малко меланхолична, със свежо приятно лице.
— Колко мило! — възкликна тя, като ме видя. — Вече сте станали? Здравейте. Името ми е Вайна Туур, но можете да ме наричате просто Вайна.
— Много ми е приятно — произнесох аз със светски поклон. — Казвам се Иван.
— Колко мило! — рече леля Вайна. — Какво оригинално, меко име! Закусихте ли вече, Иван?