— С ваше позволение канех се да закуся в града — отвърнах аз и й подадох картичката.
— Ах — отрони леля Вайна, като я разгледа срещу светлината. — Милият Амад… Ако знаехте какъв любезен и мил човек е той! Но виждам, че не сте закусили… Ще обядвате в града, а сега ще ви нагостя с моите пържени филийки. Генерал-полковник Туур казваше, че никъде не правят такива пържени филийки.
— С удоволствие — казах аз и се поклоних втори път.
Вратата зад гърба на леля Вайна се отвори и във вестибюла, звънко потраквайки с токчетата си, влетя хубавичко девойче с къса синя пола и изрязана бяла блузка. В ръката си държеше нахапана пирожка, дъвчеше и си тананикаше под носа някакъв моден шлагер. Щом ме видя, тя спря, рязко прехвърли през рамо чантичката си с дълга дръжка и като наведе глава, преглътна.
— Вузи — каза леля Вайна и сви устни. — Вузи, това е Иван.
— Виж ти! — възкликна Вузи. — Здравей!
— Вузи! — укорително я погледна леля Вайна.
— С жена си ли сте пристигнали? — попита Вузи, като ми протегна ръка.
— Не — отговорих. Пръстите й бяха хладни и меки. — Сам съм.
— Тогава ще ви покажа всичко — заяви тя. — До довечера. Сега трябва да бързам. А довечера ще излезем.
— Вузи! — укорително повтори леля Вайна.
— Непременно — казах аз.
Вузи пъхна в устата си остатъка от пирожката, млясна майка си по бузата и се понесе към изхода. Имаше гладки, почернели от слънцето крака, дълги и стройни, и подстриган тил.
— Ах, Иван — поде леля Вайна, която също гледаше след нея, — в наше време е толкова трудно с младите момичета! Тъй рано се развиват, тъй бързо ни напускат… Откакто постъпи в този салон…
— Шивачка ли е? — попитах.
— О, не! Тя работи в Салона за добро настроение, в отдела за възрастни жени. И знаете ли, там я ценят. Но миналата година закъсня веднъж и сега трябва да бъде много внимателна. Сам виждате, тя изобщо не успя да поговори с вас, но напълно е възможно някоя клиентка вече да я чака… Няма да повярвате, но тя има постоянна клиентела… Впрочем защо стоим тук? Филийките ще изстинат…
Влязохме в жилището на хазаите. С всички сили се стараех да се държа както подобава, макар че твърде смътно си представях как именно подобава. Леля Вайна ме настани на масичката, извини се и излезе. Огледах се. Това бе точно копие на моя хол, само че стените бяха не сини, а розови и зад верандата се виждаше не морето, а ниската ограда, отделяща дворчето от улицата. Леля Вайна се върна с поднос и сложи пред мен чашка сметана и чинийка с пържени филийки.
— Да си призная, и аз ще закуся — каза тя. — Моят лекар не ми препоръчва да закусвам, още повече със сметана, но ние така сме свикнали… Това е любимата закуска на генерала. И знаете ли, гледам да вземам само мъже квартиранти, този мил Амад добре ме разбира. Разбира колко ми е нужно това — поне от време на време да поседя ей така, както седим сега с вас на чашка сметана…
— Сметаната ви е чудесна — отбелязах съвсем искрено.
— Ах, Иван! — Леля Вайна остави чашката си и плесна с ръце. — Та вие го казахте почти като генерала… И колко странно, даже си приличате. Само лицето му бе малко по-тясно и той винаги закусваше в мундир.
— Да — казах аз със съжаление. — Нямам мундир.
— Но сте имали някога! — Тя лукаво ми се закани с пръст. — Нали виждам! Ах, колко безсмислено е това! Хората сега са принудени да се срамуват от военното си минало. Глупаво е, нали? Но винаги ги издава стойката, неподражаемата мъжествена осанка. Това не може да се скрие, Иван.
Направих сложен неопределен жест и като казах „мда“, си взех филийка.
— Колко е нелепо, нали? — продължи леля Вайна. — Как могат да се смесват такива разнородни понятия — война и армия? Всички мразим войната. Войната е нещо ужасно. Мама ми е разказвала, тя е била тогава момиченце, но всичко помнеше: внезапно дошли войници, груби, чужди, говорели на чужд език, оригвали се, офицерите били толкова безцеремонни и невъзпитани, смеели се високо, обиждали прислужниците, извинете, миришели, да не говорим за безсмисления комендантски час… Но това е войната! Тя заслужава всеобщо осъждане! А съвсем друго нещо е армията. Вие знаете, Иван, би трябвало да помните тази картина — войските, строени по батальони, строгите линии, мъжествените лица под каските, оръжието искри, акселбантите искрят, а после командуващият в специална военна кола обикаля фронта, поздравява и батальоните отговарят послушно и кратко, като един човек!
— Несъмнено — казах аз. — Несъмнено това доста е впечатлявало.
— Да! И то мнозина! У нас винаги се е говорело, че непременно трябва да се разоръжаваме. Но нима може да се унищожи армията? Последното убежище на мъжеството при този всеобщ упадък на нравите. Това е странно, това е смешно — държава без армия…