Въодушевени от моя престой в едно тъй негостоприемно кътче на Земята, руснаците от Киевския университет ме молеха да извърша биологичен експеримент. По причини, които така и не схванах, географското разположение на острова било идеално за размножаването на дребни гризачи. Предлагаха ми да се захвана с развъждането на дългокосместа порода сибирски зайци джуджета, изключително приспособими към тукашния климат. При сполучлив изход от експеримента, случайно попадналите на този бряг кораби щели да разполагат с прясно месо. Бяха добавили и две книги с инструкции, в които много нагледно се обясняваше какви грижи изискват рунтавите зайчета. Само че с тях не вървяха ни клетки, ни зайци, били те рунтави или безкосмести. Което ме подсети за кискането на корабния готвач всеки път, когато ние с капитана го поздравявахме за задушеното, записано в менюто като „Руски заек в киевски сос“.
Берлинското географско общество ми беше зачислило петнайсет банки с формалин. Според приложените указания ми се възлагаше, ако обичам, да ги напълня с „интересни местни водни насекоми, спадащи към Hydrometridae Halobates и Chironomidae Pontomyia“. С типично германска практичност ръководството бе подвързано с непромокаема коприна. В случай че полиглотските ми умения се окажеха недостатъчни, указанията бяха дописани на осем езика, включително фински и турски. С тържествени готически букви ме предупреждаваха, че банките с формалин са собственост на германската държава и „частичните щети или общото нарушаване на целостта на един или няколко съда“ биха били повод за съответна административна санкция. За мое голямо облекчение една клауза, вметната в последния момент, ме уведомяваше, че в качеството си на научен сътрудник съм освободен от глоби. Височайша индулгенция. За зла участ, никъде в текста не се уточняваше как изглеждат Hydrometridae Halobates и Chironomidae Pontomyia, пеперуди ли са или бръмбари, нито пък кои от тях представляват интерес и защо.
Една търговска фирма от Лион, партньор на изпращащата ме корабна компания, търсеше моето съдействие в сферата на минералообразуването. Искането им бе съпроводено от малък инструментариум за анализи и изследвания, както и от наръчник за употребата му. Така или иначе, настояваха да се свържа с тях — „максимално бързо и срочно“, — само ако се натъкна на златни залежи с чистота над шейсет и пет процента. Има си хас. Ако ударех на златна жила, първата ми грижа щеше да е да се свържа с някаква си кантора в Лион, която да регистрира находището на свое име.
Накрая непознат католически мисионер с изискан краснопис ме молеше да попълня „много внимателно и с търпението на светец“ едни въпросници, на които било желателно да отговорят туземците. „Ако чернокожите крале на острова са твърде стеснителни, не се обезсърчавайте — съветваше ме той. — Проповядвайте чрез личния си пример и се молете коленопреклонно. Това ще ги поощри да влязат в пътя на вярата.“ Несъмнено мисионерът страдаше от сериозна липса на информация относно местонахождението ми и нищожната вероятност точно аз да открия царства или републики банту…
Когато оставаха само две каси за отваряне, се появи непредвиденият плик, писмото. Де да бях го скъсал, без да го прочета. Не се престраших. Чак няколко дни по-късно се замислих как всъщност се бяха развили нещата тогава. Защо ли? Защото глупавото писмо така ме разстрои, че забравих двете каси неразпечатани. Не проверих съдържанието им и за малко да си ида мърцина по тая причина.
Посланието бе от моите отколешни съратници. Най-много ме ядоса, че всъщност нищо не казваше. Авторите му се бяха постарали да не зачекват истината, както и да не нарушават добрия тон. Не искаха да ми дадат повод за омерзение и тъкмо с това си намерение ме омерзяваха. Но най-гадното бе тяхната подмолна, настойчива решимост да ми внушат да си мълча. Безпокояха се единствено да не тръгна да върша тепърва против тях онова, което бях вършил някога заедно с тях. Не се отмятаха от съжалението си за моето отцепничество и дори предлагаха да ме реабилитират, ако реша да се върна. Наистина вярваха, че огорчението ми е резултат от несбъднати лични амбиции! Не писмо, а списък с низости. Така че ги наругах от девет хиляди километра разстояние. Ала не бях идиот. Въпреки гнева си проклех не хората, а чувствата, които все още ме свързваха с миналото. Бях пленник не на островчето, а на паметта си. А островното изгнание се дължеше на някогашната ми политическа дейност, която, странно съвпадение, започна на времето с едно писмо, за да приключи сега с друго.