— Вие не сте италианец, не сте италианец, с вас никога не съм бъркал, моят проблем е, че с вас никога не съм бъркал и съм ви оставил да действате! Предател, предател, предател!
В ръцете му бях като чучело. Отново и отново блъскаше тялото ми в стената. Рано или късно щеше ми счупи черепа или гръбначния стълб. Бруталността му ме превърна в плъх. Единствено можех да му извадя очите. Но когато усети моите пръсти на лицето си, ме метна на пода и започна да ме тъпче със слонските си крака. Имах чувството, че съм бръмбар. Повлякох се назад и когато се обърнах, видях, че Батис държи брадва в ръцете си.
— Батис, не го правете! Вие не сте убиец!
Не ме слушаше. Намирах се в преддверието на смъртта и мозъкът ми не действаше. Нелепо виждах само образи от стар, ненужен сън. Но когато вече вдигаше брадвата, с Батис се случи нещо странно. Вътрешна слабост и едновременно проблясък на интелигентност осветиха изражението му — като метеорит, пресичащ атмосферата. Все още с вдигнато оръжие ме погледна с трагичното щастие на учения, който един ден гледал към Слънцето, докато то му изгорило ретините, само за да узнае колко време човешкото зрение е в състояние да издържи на слънчева светлината.
— Любов, любов — каза той.
Свали брадвата с тъжна кротост. Слушаше цигулки, беше човек, който тихо затваря вратата, зад която спят децата му.
— Любов, любов — повтаряше хрисимо с нещо като усмивка на лицето си.
Изведнъж отново се превърна в най-дивия Батис. Но аз не съществувах. Обърна ми гръб и отвори вратата. Какво правеше? Боже мой, отваряше вратата! Проснат и смазан, не можех да повярвам на очите си.
Незабавно един индов се опита да влезе във фара и получи удара с брадва, предназначен за мен. С другата си ръка Каф грабна една цепеница, вдигна я като сопа и излезе.
— Батис! — извиках аз, като едва се довлякох до прага. — Върнете се!
Той тичаше по гранитната скала по права линия. Последва страхотен скок в бездната с разтворени ръце. За миг повярвах, че лети. Индовите го нападнаха от всички страни. Излизаха от тъмнината, крещяха с радостта на убийци, която никога не бяхме виждали. Двама скочиха върху него, но Батис ги избегна с ловко преобръщане в калта. Веднага се превърна в център на един кръг. Индовите искаха да се приближат, а той въртеше брадвата и дървото като малки вятърни мелнички. Един индов увисна на гърба му и виковете се усилиха. Батис се опита да го рани. Много трудно. При тази маневра загуби една жизненоважна секунда и кръгът около него се стегна. Ужасяващо. Батис не обръщаше внимание на раните, които увисналият на гърба му индов му нанасяше, и продължаваше да удря в празното пространство, отблъсквайки останалите. Но те нямаше да проявят милост.
Аз си губех времето. Качих се по стълбите с една ръка на перилата, а другата притисната към черния ми дроб, който ужасно ме болеше от ударите. Една от пушките бе наблизо. Излязох на балкона с оръжието в ръце. Вече ги нямаше. Нито индовите, нито Каф. Тишина. Само леденият вятър на острова.
— Батис! — извиках още веднъж в пустотата. — Батис, Батис!
Нямаше го и нямаше да се върне.
16
Докато бях на фара, изпитах целия спектър от мъчения. Поне така смятах. Дните след смъртта на Каф донесоха ново изпитание. Противоречивите отношения, които бяхме поддържали, добавиха още объркване в душата ми. Неясната болка, която свиваше сърцето ми, въздействаше на раната като огромно количество сол. И нещо като колеблива тъга, която не знаеше накъде да поеме. Понякога плачех с продължителни ридания като децата, понякога се смеех дръзко, а по-често правех и двете едновременно. Не можех да разбера себе си.
Възможно ли е да тъгуваме по някого, за когото никога не бихме казали добра дума? Да, но само на фара, където ценността на корабокрушенците се преценяваше според пробойните на техните недостатъци. На фара, където и най-далечната човещина ни сближаваше. Батис бе човек радикално чужд на моята природа. Но той също така беше последният човек, когото бях видял в живота си. Сега, когато вече го нямаше, изпъкваха неговите качества на непоклатима скала и на брат по оръжие. Под тежестта на тази така неясна скръб, едновременно изнервяща и апатична, ми бе невъзможно да отделям смъртта от действителността. Когато поправях нанесените поражения и запълвах доколкото можех отбранителните ями, когато вършех всичко това, говорех с него на висок глас. Сякаш все още ми се налагаше да понасям дрезгавия му глас, резките му обноски, неговото „zum Leuchtturm“ всяка вечер. Често го търсех, за да съгласувам наблюдението или някакъв строеж, и се сблъсквах с въздуха. Когато проумявах, че го няма, че никога вече няма да го има, нещо вътре в мен се свиваше.