— Добре, сега какво ще правим?
— Първо ми намери телефон. Трябва да се обадя и да видя дали няма нещо ново около нашата дама. Ако няма, ще отидем да говорим с Бейлис, наблюдаващия го служител.
— Той се е пенсионирал.
— Знам. Преди да мина да те взема, взех домашния му адрес.
20.
Намерих телефон близо до Детския музей и изчаках в зоната, забранена за паркиране, докато Майло говореше. Говори достатъчно дълго, за да даде време на две служителки от пътната полиция да минат бавно с колата си покрай мен, да се приготвят да ме санкционират и да се откажат в последния момент заради табелката ПУЛА на предното стъкло. Отдавна не бях се забавлявал така.
Майло се върна, дрънкайки с монети в шепата и клатейки глава.
— Нищо.
— С кого говори?
— С пътната полиция. После с един от лакеите на Прикъринг и накрая с Мелиса.
— Как е тя? — попитах аз, включвайки се отново в движението.
— Още е хиперактивна. Върти телефона. Каза, че се обадил Габни, съпругът. Изразил загрижеността си.
— Кокошката със златните яйца — казах. — Ще кажеш ли на Мелиса за Касът?
— Има ли причина да й казвам?
Помислих малко.
— Май не. Няма нужда да я изправяме на нокти и за други неща.
— Казах й за Маклоски. Че от това, което видяхме, човекът е умствено мъртъв, но че ще го държа под око. Това като че ли я поуспокои.
От отклонението на Трета поех по магистрала Харбър, прехвърлих се на 10, посока запад, и накрая излязох на Феърфакс. Майло ми казваше накъде да карам и след малко влязохме в квартала Картхей Съркъл — потънал в сенките на дърветата анклав от малки и чудесно поддържани къщи.
Майло каза адреса и аз открих номера на една монолитна измазана къща на ъгъла между две пресечки. Гаражът бе умален макет на къщата и до него се стигаше по павирана алея, обрамчена с растителна ограда. Пред него на алеята бе паркиран двадесетгодишен мустанг, бял и блестящ. Под него се виждаха локвички вода, а до задната гума бе оставен прилежно навит градински маркуч.
Предният двор представляваше пищно зелена ливада, по чиито краища бяха разположени цветни лехи — камелия, азалия, бегония. По средата минаваше постлана с плочи пътека. Отляво — брезичка. Висок и сивокос мъж в работна риза, сини панталони и тропически шлем се бе напъхал между клоните й и обираше изсъхналите листа. От задния му джоб висеше гюдерия.
Слязохме. Движението от магистралата се чуваше като далечен баритонен тътен. Пееха птички. По улиците нямаше и трошичка боклук. Поехме по плочестата пътека и мъжът се извърна към нас. На около шестдесет, тесни рамене, дълги ръце, огромни длани. Под шлема — дълго като на хрътка лице. Побелели мустаци и козя брадичка, очила в черни рамки. Чак когато приближихме само на няколко метра, забелязах, че чертите му са африкански. Кожата — светла като моята, напръскана тук-там с лунички. Очите — златнокафяви, с цвят на полиран дъб.
Той ни гледаше с ръка, опряна на дървото. Отпусна я бавно, смачка изсъхналите листа в шепата си и прахът се посипа по земята.
— Гилбърт Бейлис? — попита Майло.
— Кой пита?
— Казвам се Стърджис. Детектив съм — частен — и работя по случая с изчезването на госпожа Джина Рамп. Преди няколко години тя е била нападната от един от вашите подопечни на изпитателен срок. Джоел Маклоски.
— Добрият стар Джоел — каза Бейлис и си свали шлема. Косата му бе твърда, гъста и му стоеше като шапка на главата. — Частник, а?
Майло кимна.
— Засега. От ПУЛА ме пуснаха в отпуск.
— Доброволно ли?
— Не съвсем.
Бейлис се взря в Майло.
— Стърджис. Името ми е познато, лицето също.
Майло не помръдна и мускул.
Бейлис продължи:
— Аха, сетих се. Ти си онова ченге, дето удари другото по телевизията. Ставаше май нещо въпрос за междуведомствени интриги. По новините не изясниха за какво точно. Не че ме интересува. Вече съм вън.
— Поздравления — каза Майло.
— Заслужих си го. А теб за колко време те пратиха да се поохладиш?
— За шест месеца.
— Платена или неплатена?
— Неплатена.
Бейлис цъкна с език.
— А през това време трябва да се плащат сметки. На мен не ми позволиха да работя това. А на теб как ти харесва?