— Мислиш, че Маклоски трябва да бъде наблюдаван още?
— Ако жената не се намери още малко и не излязат нови нишки, ще се отбия още веднъж там и ще се опитам да го сваря неподготвен. Преди това обаче трябва да се добера до някой телефон, да се обадя тук-там и да разбера дали тоя боклук не се е събирал с криминално проявени типове. А ти какво ще правиш?
— Нямам нищо спешно.
— Вземи тогава да отидеш до вилата на морето, ако ти се ходи. Огледай я просто за да сме сигурни, че не се е окопала там и не иска да се обади. Доста е далеч, а не искам да си губя времето напразно, защото едва ли ще излезе нещо оттам.
— Готово — отвърнах.
— Ето ти адреса — подаде ми го той.
Взех листчето и продължихме нататък.
Той погледна часовника си.
— Можеш да тръгнеш още сега, докато слънцето е високо.
21.
Вкъщи нямаше никакви съобщения. Останах там колкото да хвърля на рибите достатъчно храна, за да не закачат останалите няколко грозда хайвер, и около два и половина бях отново на път. Подкарах по Сънсет на запад.
Ден за плаж.
Преструвах се, че ще ми бъде приятно.
Качих се на магистралата Пасифик Коуст и видях синята вода и кафявите тела.
Двамата с Робин толкова често бяхме идвали насам.
А двамата с Линда — само веднъж. На второто ни излизане заедно.
Сам беше по-различно.
Гледах да не мисля такива неща и насочвах вниманието си към пейзажа около Малибу. Никога един и същ и винаги мамещ.
Адресът, който Майло ми бе дал, ме принуди да сляза от магистралата почти към края й и да мина през пясъчния път, лъкатушещ между дюните. Терени, вървящи по над четири милиона. При такава цена архитектурата се превръща в конкурентоспособен спорт.
Вилата на Дикинсън-Рамп представляваше едноетажна постройка с облицовани с бяло дърво странични стени и плосък, посипан с филц покрив. Ниската мрежа, служеща за ограда, не предоставяше никакво уединение, и през нея можеше да се види плажът оттатък. Вилата бе обградена от две двуетажни и с по-раздвижени форми постройки. Едната бе с мазилка във ванилов цвят и още бе в строеж, а другата — в резеда. И до двата имота достъпът ставаше през висок, приличен на затворнически портал с електрическо отваряне. Зад първата постройка — тенискорт, покрит със зелен брезент. Пред втората — табела „Продава се“. Предупреждения за алармена система и на двата.
Обаче нашата вила нямаше аларма. Вдигнах резето и влязох.
Нямаше и кой знае какво да се види — само трънливи пълзящи храсти по оградата, нацъфтели оранжеви цветове. Вместо гараж — излята направо върху пясъка бетонна плоча, побираща две коли. Върху нея имаше жълт „Фолксваген“ със ски багажник на покрива. Бе така небрежно паркиран, че заемаше и двете места. Нямаше къде да се скрие ролс-ройс.
Тръгнах към къщата, усещайки горещия пясък през подметките на обувките. Бях все още със сако и връзка и се чувствах като търговски пътник. Усещах уханието на океана, виждах водния прах от вълните, носещ се над дюните.
Входната врата представляваше поразядена чамова плоскост със зеленясала брава. Прозорците бяха замъглени и влажни на пипане, а върху единия някой бе написал с пръст „Измий ме“. Над вратата бяха увесени стъклени дрънкалки, ветрецът ги люлееше и те се удряха една в друга, но ревът откъм океана заглушаваше звъна им.
Почуках. Никакъв отговор. Отново почуках, изчаках и след това се приближих към един от прозорците.
Стая. Неосветена. Трудно се виждаше, но аз напрегнах зрение и видях, че от другата й страна, откъм плажа, има плъзгаща се врата, излизаща на веранда. Върху нея бяха пръснати няколко шезлонга, а точно пред верандата, върху пясъка, бе застанал мъж. Вдигаше и отпускаше щанга.
Заобиколих.
Тод Никуист. Учителят по тенис, затънал в пясъка до глезените, облечен в оскъдни къси гащета, препасан с колан за вдигане на тежести и нахлузил ръкавици без пръсти, се напрягаше и пъшкаше с всяко вдигане и сваляне. Железните дискове от двете страни на щангата бяха с размерите на чугунени капаци за канализация. По два на край. Очите му бяха стиснати, устата — отворена, а дългата му руса грива падаше на влажни и отпуснати кичури по гърба му. Потънал в пот и пъшкащ, той продължаваше да вдига и да спуска, без да помръдва гърба си, предавайки цялото напрежение върху ръцете. В краката му гърмеше малък касетофон и движенията му бяха в такт с музиката.