Никуист възхитен прошепна:
— Лелеее. — После, повишил глас: — Ехо! Трейси! Мария!
Момичетата се обърнаха.
— Хей — продължи той да вика, — как е, дами?
— Чудесно, Тод — отвърна червенокосата.
— Здрасти, Тод — обади се и русата.
Никуист се протегна, ухили се и се поглади по плоския и твърд корем.
— Добре изглеждате, момичета. Какво става, стария Бърни още ли го е страх от водата?
— Аха — отвърна червенокосата. — Такъв е пъзльо. — Към кучето: — Нали, мойто момче? Нали Бърни е едно малко, пъзливо кученце?
Като че ли разбрало обидата, кучето й обърна гръб, ровна два-три пъти пясъка и отново се изкашля.
— Хей — подвикна Никуист, — май е настинал.
— Ами, най-обикновен пъзльо е.
— Витамин C може да му помогне. И B12 — натрошете ги и му ги сложете в храната.
— Кой е този, Тод? — попита русата. — Нов приятел ли?
— Приятел на хазяина.
— О! — възкликна червенокосата, усмихвайки се. — Да не вдигате наема на Тод?
Никуист се обърна към мен.
— Само секунда, док.
После отиде при момичетата. Обгръщайки раменете им, той ги принуди да се наведат напред като при игра на ръгби. Това като че ли ги изненада, но не се дръпнаха. Започна да им говори нещо, като непрекъснато се усмихваше, търкайки леко тила на русата и галейки талията на червенокосата. Кучето навря нос в глезена му, но той не му обърна внимание. На момичетата им бе неудобно, но Никуист и на това не обърна внимание. Най-сетне и двете се дръпнаха.
Никуист ги подържа още малко за китките, пусна ги и ухилен още по-широко, лекичко ги плесна по дупетата, докато си тръгваха. Кучето тръгна подире им.
Той се върна при мен.
— Моля да ме извините. Трябва да им поддържам температурата на мацките.
Прозвуча ми като сексуално перчене, но толкова явно, че изглеждаше смешно. Това ми напомни размяната на реплики между него и Джина преди два дни. Нюансът на напрежение, на който тогава не отдадох голямо значение.
Бих изпил едно пепси, госпожо Ар. Или каквото там имате, стига само да е студено и сладко.
Ще кажа на Мадлен да ти приготви нещо.
Възрастна жена и млад жребец? Тенис за мъжлето и уроци от друго естество за стопанката на къщата?
Едва ли можеше да се нарече оригинално, но хората рядко биваха оригинални при кривванията си от правия път.
Попитах го:
— Да имаш представа къде би могла да бъде госпожа Ар, Тод?
— Не — отвърна той, смръщвайки вежди. — Това наистина е мистерия. Искам да кажа, при всичките й там страхове и тъй нататък.
— Да ти е разправяла някога за тях?
— Не, ние… изобщо не. Но когато се въртиш из нечия къща по-често, започваш да усещаш нещата. — Той хвърли поглед към къщата. — Искате ли бира или нещо друго?
— Не, благодаря. Трябва да се връщам.
— Е, нищо. — Но като че ли изпита облекчение. — Вие също изглеждате в доста добра форма. Какво правите в тази насока?
— Тичам по малко.
— Е, ако ви трябва треньор, обадете се. Нямам визитка у себе си, но винаги можете да ме намерите чрез господин и госпожа… чрез господин Ар. — Той поклати глава. — Ама че съм глупак. Дано да я намерят, тя е наистина много приятна жена.
Върнах се при севилята си и спрях да се полюбувам малко на морето. Самотен сърфист се бореше с вълните, а далеч на хоризонта се виждаха две дълги пурообразни туловища. Танкери, насочили се към пристанището. Запитах се като какво ли е да живееш до морето. Непрекъснато да ти се напомня за безкрайността и за собствената ти незначителност.
Преди да успея да изхвърля тази мисъл от главата си, чух шум от двигател и весели викове, които се превърнаха в:
— Хей! Господин хазяин!
До мен спря бял „Фолксваген Голф“ със свален гюрук. На волана седеше русата от плажа и между пръстите й димеше цигара. До нея бе седнала червенокосата, хапваше си солети и отпиваше от кутия бира. И двете момичета си бяха облекли бели прозрачни ризи върху банските, но ги бяха оставили разкопчани. Бърни седеше на задната седалка с изплезен език и, изглежда, му бе лошо от возенето.
— Здрасти — каза червенокосата. — Готина стара количка. Татко имаше такава.