Едно сърце, един дом и едно дете, мразещо го и в червата.
Каква по̀ американска комбинация от това?
22.
Прибрах се вкъщи малко след пет часа. Майло го нямаше. Беше си записал ново съобщение на телефонния секретар. Не толкова мизантропско. По-делово — моля, оставете съобщение. Казах да ми се обади, моля, когато може.
Звъннах в Сан Лабрадор и слушалката вдигна Мадлен.
Мадмоазел Мелиса не се чувствала добре. Спяла.
Non, мосю също го нямало.
Пресекнал глас. Щрак.
Уредих плащането на някои сметки, подредих къщата, нахраних рибите — забелязах, че изглеждат уморени, особено женските. Половин час на ски уреда, след което се изкъпах.
Когато погледнах часовника си, бе станало седем и половина.
Петък вечер.
Вечер за срещи.
Без да мисля много, вдигнах телефона и позвъних в Сан Антонио. Отговори предпазлив мъжки глас.
— Ало?
Когато попитах за Линда, той каза:
— Кой се обажда?
— Неин приятел от Лос Анджелис.
— О! Тя е в болницата.
— Нещо с баща й?
— Да. Аз съм Конрой, чичо й… брат на баща й. Днес дойдох тук от Хюстън.
— Обажда се Алекс Делауер, господин Овърстрийт. Приятел съм на Линда. Дано не е нещо сериозно.
— Да, и ние така казваме, но се опасявам, че случаят не е такъв. Брат ми изпадна в кома тази сутрин. Успяха да го върнат в съзнание, но не беше лесно — имал някакви проблеми с кръвообращението и бъбреците. Лежи в интензивното отделение. Цялото семейство е там. Аз само минавах да взема някои неща и вие се обадихте.
— Няма да ви задържам.
— Благодаря ви, сър.
— Моля ви, кажете на Линда, че съм се обаждал. Ако мога да направя нещо, обадете ми се.
— Разбира се, ще й кажа, сър. Благодаря ви за предложението.
Щрак.
Не биваше да го правя, но въпреки това го направих.
— Ало.
— Алекс! Как си?
— Имаш ли някаква среща тази вечер?
Тя се засмя.
— Среща? Не, просто си седя тук до телефона.
— А какво ще кажеш да промениш малко това?
Пак смях. Защо ми прозвуча толкова приятно?
— Ами-и, не знам — отвърна тя. — Мама винаги ми е казвала да не излизам с момчета, които не ми звъннат до сряда вечерта.
— Добрата стара мама.
— Ама пък бе пълен въздух по много други въпроси. В колко часа?
— След половин час.
Отидохме в един китайски ресторант в Брентууд — книжни фенери, прекрасна храна — и пирувахме цял час, след което излязохме и посетихме един комедиен клуб в Холивуд. Приятно местенце, където едно време много обичахме да идваме двамата. Оттогава никой от нас не бе идвал.
Атмосферата обаче сега бе друга — драпирани в черно стени, заплашително изглеждащи яки типове с мутри на убийци и с коси, вързани на опашки, мирис на застоял дим и враждебност. Масите бяха пълни с нощни плужеци с мътни погледи и техните безврати телохранители.
Двамата с Робин се спогледахме и тя поклати глава. Излязохме. Отворих й вратата на колата, тя седна вътре и се сгуши към вратата.
Подкарах към къщи.
Влязохме у дома, напълних й ваната с гореща вода и след около половин час излезе оттам розова и сънлива. Седнахме в леглото и играхме джин, разсеяно хвърляйки по едно око към уестърна по телевизията. Докъм два часа сутринта вече бяхме изиграли дузина игри — по шест победи за всеки — и решихме, че е време за сън.
На другия ден, събота, Майло никакъв не се обади. От Сан Лабрадор — също никакви новини. Позвъних, слушалката отново вдигна Мадлен и ми бе казано, че Мелиса още спи.
Двамата с Робин прекарахме по-голямата част от деня заедно. На обяд хапване, после разходка до Фармърс Маркет за пазаруване и убиване на времето. Лека вечеря в един морски ресторант към Сънсет Бийч, след това прибиране — този път у тях — в седем, откъдето звъннах до къщи да проверя няма ли съобщение, а тя превъртя касетата да чуе нейните.
За мен нямаше нищо, но един известен певец й бе звънял по три пъти на час през последните три часа. Познатият баритон едва сдържаше паниката в гласа си.
Тревога, Роб. В неделя сме на концерт в Лонг Бийч. Току-що се върнахме от шоу в Маями. От влагата китарата на Пати се изкоруби. Обади ми се в „Сънсет Маркис“, Роб. Моля те, Роб, няма да излизам никъде.