Тя изключи машинката и каза:
— Прекрасно.
— Доста сериозно ми прозвуча.
— О, да. Щом той лично се обажда, а не някой от гавазите му, значи ножът е опрял до кокала.
— А кой е Пати?
— Един от китаристите му — отвърна тя и влезе в кухненския бокс. — Искаш ли нещо за пиене?
— Точно сега не, благодаря.
— Сигурен ли си? — Напрегнат глас и крадлив поглед към телефона.
— Абсолютно. Няма ли да му се обадиш?
— Може ли?
Поклатих глава.
— Всъщност съм малко уморен. Стар човек съм и ме уморяваш.
Тя отвори уста да каже нещо, но в този момент телефонът иззвъня. Робин вдигна слушалката и каза:
— Да, току-що влизам и го чух… Не, по-добре е ти да я донесеш тук. Тук по-добре работя… Добре, доскоро.
Тя затвори, усмихна се и вдигна рамене.
Изпрати ме до колата, целунахме се лекичко, избягвайки разговора, и я оставих да работи. Останах сам да се радвам на живота.
Но нещо не бях в съответното настроение и след като минах няколко пресечки, спрях на една бензиностанция и от обществения телефон там отново се опитах да се свържа с Майло.
Този път Рик отговори.
— Той току-що се прибра, Алекс, и веднага след това излезе. С моята кола, взе и мобифона. Ето ти номера.
Аз го записах, благодарих му, затворих и го набрах. Майло отговори още след първото иззвъняване.
— Стърджис.
— Аз съм. Какво става?
— Колата — отвърна той. — Намерили са я преди два часа. Близо до каньона Сан Гейбриъл. Язовир „Морис“.
— Ами…
— От нея никаква следа. Само колата.
— Мелиса знае ли?
— Тук е, дойде с мен.
— Как е?
— Доста раздрусана. Ония от Бърза помощ я прегледаха, казаха, че физически нищо й няма, но да я държа под око. Нещо по-специално да ме посъветваш в тази насока?
— Само стой при нея. Кажи как се идва дотам?
23.
Изхвръкнах на магистралата при Линкълн. Движението бе доста интензивно и по целия път до 134 трябваше да се справям със стрелкащи се и в двете посоки за никъде не бързащи коли — в края на краищата бе събота вечер. Но към Глендейл колите намаляха и докато стигна до отклонението за 210, магистралата вече бе само моя.
Карах по-бързо от обикновено, оставих зад гърба си северните покрайнини на Пасадина, минавайки покрай отбивката, откъдето преди два дни Джина е излязла на магистралата.
Пътят бе пуст и чувството за самота се поддържаше от тъмнината, отделяща града от варовиковата пустиня в подножието на планината Сан Гейбриъл. Лоша нощ да търсиш някого.
На километър и половина преди изхода за магистрала 39 намалих и огледах мястото, където пътното ченге е видяло ролс-ройса. Пътят бе отделен от висока до прозорците на колата бетонна звукоизолираща стена. Единственото нещо, което може би се е виждало — дори и за окото на познавач — сигурно е било само прочутата емблема над радиатора, подгонена от някаква бляскава феерия стъкло и метал.
Учудващо е, че въобще е могъл да забележи нещо.
Но е бил прав.
Пресякох един железопътен прелез и влязох в градче, което май изобщо не бе излизало от петдесетте — бензиностанции на пълно обслужване, малко магазинчета. Път 39 се превърна в булевард „Сан Гейбриъл Каньон“. Севилята задрънча по стар асфалт, профучавайки през квартали с тъжни малки къщи и паркинги за камиони, оградени от пътя с ниски тухлени стени.
Никакви драсканици по стените. По това май се разбираше, че си попаднал на село. По алеите пред къщите бяха паркирани коли и пикапи. Стари коли и пикапи — ни една от тях нямаше никога да се превърне в класика. Ролсът би изпъквал тук като свински уши в рядка кал.
Пътят започна да се изкачва нагоре и къщите изостанаха назад, за да отстъпят място на по-големи парцели — конюшни и ферми за коне зад дървени огради. На около стотина метра пред мен се появи осветена табела на служба „Горско управление“, уведомяваща ме, че навлизам в пределите на Национален парк „Анджелис Крест“ и че трябва да спазвам установените правила. До пътя имаше информационна будка, чиито врати и прозорци бяха заковани с дъски. Въздухът стана много приятен за дишане. През прорязана на две гранитна скала двупосочният път продължаваше нататък в мрака.
Включил дълги и придържайки се към светлоотразителните блокчета в средата на пътя, подкарах още по-бързо. Няколко километра по-нататък чух далечно равномерно боботене, което се приближаваше и постепенно нарасна до оглушителен рев, като че ли нещо всеки момент щеше да се срине върху главата ми.