В горната част на предното стъкло се появиха две рубиненочервени светлинки, снишиха се надолу и поеха право пред мен, след което рязко се издигнаха нагоре и свиха на север. Тъмнината бе нарязана от блестящите остриета на прожекторите, осветяващи върхарите на дърветата, склона на планината и потрепващата повърхност на вода.
На следващия завой водата отново се видя.
Опитах се да карам подир мигащите светлинки на хеликоптерите и след около половин километър видях стената на язовира да се издига от тъмната маса вода.
Покрай пътя — на голяма табела надпис:
ВОДОДАЙНА ЗОНА НА ЛОС АНДЖЕЛИС
От доста време Южна Калифорния нямаше нужда да ползва услугите на язовир, за да пие вода — новата система работеше вече четвърта година. Но дълбочината на язовира сигурно бе доста голяма. Стотици милиони галони вода — мастиленочерна и тайнствена.
Майло ми бе казал да търся служебен път покрай брега на язовира. Първите два, които вече бях подминал, бяха затворени с портали, на които висеше катинар. Осем километра след това го видях — проблясващи светлини, примигващи оранжево-червено-сини буркани, движещи се сенки. Голяма група коли — някои с работещи на място двигатели и бълващи бял пушек ауспуси.
Черно-белите коли на полицията от Асуза. Шерифи от Лос Анджелис. Три джипа на местното Горско. Линейка.
Зад единия от джиповете — рязка смяна на марките. Заоблената задница на бялото порше на Рик. И още една бяла кола — „Мерцедес 560 SEC“. С лъснати до блясък лети джанти.
По средата на пътя излезе полицай и ми махна да спра. Полицаят се оказа млада жена с руса опашка. С фигура, която правеше бежовата униформа по-стилна, отколкото заслужаваше.
Подадох глава навън.
— Съжалявам, сър, пътят е затворен.
— Аз съм доктор. Дъщерята на госпожа Рамп е моя пациентка. Извикаха ме да дойда.
Попита ме как се казвам, дадох й документите си. След като ги разгледа, тя се обърна към мен:
— Един момент. През това време можете да изгасите двигателя, сър.
Отдръпвайки се встрани, тя заговори в уоки-токито, след което се върна и кимна.
— Добре, сър, можете да оставите колата си тук и ключовете на контакта, ако, разбира се, нямате нищо против да я дръпна оттук, в случай че се наложи.
— Нямам нищо против.
— Всички са долу — посочи тя към отворената врата. — Внимавайте, много е стръмно.
Алеята беше широка, колкото да мине кола по нея, врязана в склона, обрасъл в мескитов храсталак. Асфалтът осигуряваше известно сцепление с подметките, но въпреки това трябваше да слизам странично надолу.
Продължих така още доста време и най-накрая видях дъното на алеята. Завършваше на равна площадка, от която тръгваше друга алея, водеща към малък дървен кей. Имаше стълбове с улични лампи, хвърлящи бледа светлина. Около един от тях се бяха събрали хора в униформи и гледаха към нещо вляво от кея. Говореха, опитвайки се да надвикат рева на хеликоптерите. Оттук не се чуваше нищо от разговора им.
Продължих да слизам и видях обекта на вниманието им — ролс-ройс с потънала във водата задница и вирнати във въздуха предни колелета. Шофьорската врата бе отворена докрай — висеше на пантите си на централната колонка.
Погледнах към тълпата и забелязах Дон Рамп по риза, застанал до полицейския шеф Чикъринг, втренчил поглед в колата, с едната ръка на главата, а другата — стиснала панталона отстрани, сякаш се мъчеше да се стегне в буквалния смисъл на думата.
Майло на пръв поглед никакъв не се виждаше. Накрая го открих малко по-встрани, извън осветената зона. Бе облечен в едноцветна риза и дънки. С една ръка бе прегърнал Мелиса, чиито рамене бяха наметнати с черно одеяло. Устните му бързо се движеха, но не можех да преценя дали Мелиса го слуша.
Заслизах надолу към тях.
Майло ме видя и се намръщи.
Мелиса погледна към мен, но остана под ръката му. Лицето й бе бяло и неподвижно като маска.
Повиках я по име.
Не отговори.
Поех двете й ръце и леко ги стиснах.
— Всички още са долу — каза тя с безплътен глас.
Майло се обади с тон на опитен преводач: