— Ако е така, тогава защо просто не е чакала до пътя да мине някой. Вярно, че едва ли може да се нарече оживен, но в края на краищата щяха да я намерят.
— Може да се е намирала в шоково състояние, изгубила ориентация, може даже да си е ударила главата, да се е отдалечила оттам, а после някъде да е изгубила съзнание.
— Не се намериха никакви следи от кръв.
— Не е необходимо да има кръв. При мозъчно сътресение не е задължително да тече кръв.
— Отдалечила се е оттам — повтори той думите ми. — Ако непременно искаш хепиенд, измисли нещо друго. Поне докато хеликоптерите я открият, и то скоро. Говорим за петдесет часа навън по една рокличка. Ако трябва да избирам по кой начин да умра, лично аз бих предпочел язовира.
Той се изправи и закрачи.
— А можеш ли да понесеш нещо още по-грозно?
Разперих ръце и изпъчих гърди:
— Стреляй!
— Има поне още два сценария, които не сме обсъждали. Първи — тя успява да се измъкне от колата и някой наистина я качва в колата си. Някоя истинска гадина.
— Някоя откачалка?
— Това е възможност, Алекс. Красива жена в мокра рокля, беззащитна. Би могла да възбуди известни… апетити. Само бог знае колко такива случаи сме имали… жени, удушени на магистралата. Тоя, дето ги е взел, не се оказва добрият самарянин.
Казах:
— Но това е гадно. Никой не заслужава да страда толкова много.
— Че откога заслужаването има нещо общо с тези неща?
— А какъв е вторият сценарий?
— Самоубийство. Готиър, шерифът, повдигна този въпрос. Веднага след като двамата с Мелиса си тръгнахте, Чикъринг започна да обяснява на останалите, че ти си бил нейният психар, изнесе им цяла лекция за проблемите й, за това, че целият Сан Лабрадор бил пълен с ексцентрични личности. Може да варди домовете на богатите, но не ги обича много. Както и да е, като се има предвид всичко това, каза Готиър, защо да не е самоубийство? Явно и друг път са имали случаи на хора да им скачат в язовира. Чикъринг за малко да умре от радост.
— А как реагира Рамп на това?
— Рамп го нямаше. Чикъринг не би се осмелил да каже тия неща пред него. Той даже не се усети, че аз слушам.
— Къде беше Рамп?
— Горе на пътя. Май му беше станало лошо и ония от Бърза помощ го заведоха до линейката да му направят ЕКГ.
— И?
— Според ЕКГ-то нищо му няма. Обаче наистина изглеждаше доста зле. Когато тръгвах, още го наливаха с чай и съчувствие.
— Да не се е преструвал?
Той сви рамене.
— Психологическите теории на Чикъринг са неоснователни — продължих. — Тук не мога да видя самоубийство. Когато говорих с нея, не видях никакъв признак на депресия, ни най-малък намек. Точно обратното — тя е оптимист. Тя е живяла двайсет години в болка и изолация и пак не е посегнала на себе си. Защо тогава да го прави сега, когато пред нея се открива нов и свободен живот?
— Свободата понякога плаши хората.
— Ама ти само преди два дни разправяше как е хвърчала към Вегас с отворени прозорци и пеела от радост.
— Е, нещата се променят — отвърна той. И след кратка пауза: — Ти винаги измисляш начин да ми усложниш живота.
— Каква по-добра основа за приятелство?
25.
Отидохме да видим Мелиса. Тя лежеше настрана и обърната към облегалката на дивана, увита в одеялото като пашкул.
В края седеше Мадлен и обширните й седалищни части влизаха в съвсем малко съприкосновение с дивана. Плетеше нещо розово и безформено, вперила съсредоточен поглед в ръцете си. Когато влязохме, тя вдигна очи.
Попитах я:
— Ставала ли е въобще?
— Non, мосю.
— А господин Рамп още ли не се е прибрал? — обади се и Майло.
— Non, мосю. — Пръстите й спряха танца си.
— Да я занесем в леглото й — предложих.
— Oui, мосю.
Вдигнах Мелиса на ръце и я отнесох горе в стаята й. Мадлен и Майло ме последваха. Камериерката светна лампата и отметна покривката на леглото. Дълго време подпъхваше завивката под Мелиса, после дръпна един стол и седна. Бръкна в джоба на роклята си, извади си плетката и я сложи в скута си. Гледаше да седи мирно и да не мърда.
Мелиса се размърда и отново легна по гръб. Устата й бе отворена, а дъхът й — бавен и ритмичен.
Майло гледа известно време повдигането и спадането на завивката, после каза:
— Ще тръгвам. А ти?