Спомняйки си нощните ужаси на едно малко хлапе, поклатих глава:
— Ще поостана още малко.
Майло кимна.
— Аз също стоя — каза Мадлен.
Тя си хвана бримката, мушна куката в нея и започна да я клати ритмично нагоре-надолу.
— Добре — казах. — Аз ще съм долу. Извикай ме, когато се събуди.
— Oui, мосю.
Седнах в едно от креслата и започнах да си мисля разни неща, които да ме държат буден. Когато за последен път погледнах часовника си, стрелките му сочеха малко след един часа сутринта. Заспах седнал и се събудих изтръпнал, с татуирани ръце.
С още замаяна от съня глава, скочих стреснат. Татуировката се промени като калейдоскоп.
Светли сини, червени, зелени и кехлибарени петна.
През дантелените завеси се процеждаше слънчева светлина и падаше върху ръцете ми.
Неделя.
Почувствах се като извършил светотатство. Сякаш бях заспал в черква.
Седем и двайсет.
Смълчана къща.
Разтърках очи и се опитах да си проясня главата. Изправих се с усилие на крака, оправих си дрехите, прокарах длан по наболата брада и се протегнах няколко пъти поред, докато накрая разбрах, че изтръпването няма да ме напусне толкова бързо.
В една баня за гости до антрето си наплисках лицето, разтрих си главата и се качих горе.
Мелиса още спеше и косата й бе пръсната по възглавницата твърде подредено, за да е станало случайно.
Приближих се и се усмихнах на Мадлен. Розовото нещо в скута й все още бе безформено, но бе нараснало с около половин метър. Запитах се дали въобще е спала. Ходилата й, по-големи от моите, бяха боси. На пода, до дъгите на стола, прилежно допрели носове един до друг, имаше чифт кадифени чехли. До тях бе сложен телефонът, свален от нощното шкафче на Мелиса.
Казах:
— Bonjour.
Тя вдигна поглед със сериозни и ясни очи, а куката в ръцете й заигра по-бързо.
— Мосю. — Тя се наведе, вдигна телефона и го остави на мястото му.
— Господин Рамп прибра ли се?
Поглед към Мелиса. Поклащане на главата. От движението й столът скръцна.
Мелиса отвори очи.
Мадлен ме погледна укорително.
Приближих се до леглото.
Мадлен продължи да се клати. Столът се разскърца още по-силно.
Мелиса вдигна поглед към мен.
Усмихнах й се, надявайки се да не й се стори глупаво.
Очите й се разтвориха широко. Устните помръднаха като че ли с усилие.
— Здрасти — казах.
— Аз… какво…
Очите зашариха навсякъде, неспособни да спрат на едно място. По лицето й пробяга паника. Надигна рязко глава нагоре, но тя отново падна на възглавницата. Затвори очи и пак ги отвори.
Седнах и поех ръката й. Гореща и мека. Пипнах челото. Топло, но не трескаво.
Мадлен се залюля още по-бързо.
Мелиса стисна пръстите ми.
— Аз… какво… Мама.
— Още я търсят, Мелиса.
— Мама. — Сълзи. Тя затвори очи.
Мадлен скочи на крака, готова със салфетка в ръка за нея и укор в очите за мен.
Няколко секунди по-късно Мелиса отново спеше.
Изчаках известно време да заспи по-дълбоко, поразпитах малко Мадлен и слязох долу. Лупе и Ребека също бяха там и работеха с прахосмукачката. И двете избягнаха погледа ми, когато минах покрай тях.
Излязох от къщата и се гмурнах в шарената сянка от листака наоколо. Тъкмо отварях вратата на севилята, когато в алеята с рев влезе бял сааб. Закова рязко до входа, двигателят млъкна и двамата Габни излязоха навън. Урсула откъм мястото на шофьора.
Бе облечена в плътно прилепнал сив костюм, отдолу с бяла блуза. Този път си бе сложила по-малко грим, отколкото онази вечер в клиниката. От това изглеждаше по-уморена, но и по-млада. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото, но в прическата й липсваше блясък.
Съпругът й беше сменил каубойските си доспехи със светлокафяво сако, бежови панталони, шоколадови обувки, бяла риза и зелена връзка.
Тя го изчака да я хване за ръката. Разликата в ръстовете им изглеждаше комична, но израженията на лицата им убиваха шегата. Двамата тръгнаха към мен, влизайки в крак, със сериозни лица, сякаш участваха в тържествено погребение.
— Доктор Делауер — каза Лио Габни. — Редовно звъняхме в полицията и началникът Чикъринг току-що ни каза потресаващата новина. — Със свободната си ръка той прокара пръст по веждата си. — Ужасно нещо.