— А нямате ли документация на груповите сеанси?
— Не държим такива неща, защото не смятаме груповите сеанси за терапия.
Спомняйки си какво ми беше казала Урсула за намеренията на Джина да говори пред групата за Мелиса, попитах:
— Не ги ли насърчавате да говорят за проблемите си?
— Предпочитам да го възприемам като подсилена позитивност.
— Тогава май скоро ще имате проблем. Да помогнете на другите да се справят с това, което се случи с Джина.
Без да сваля поглед от мен, той бръкна в джоба си и извади пакетче дъвка. Разопакова две дъвки, бутна ги заедно в устата си и заработи с челюсти.
— Ако искате да видите картона й — каза той, — ще ми е много приятно да ви изпратя копие.
— Много ще се радвам.
— А къде да го изпратя?
— Жена ви има адреса ми.
— Аха.
Той хвърли поглед към Урсула, която се бе отдалечила от вратата и сега слизаше бавно по стълбата.
— И така — въздъхна той, — дъщерята значи спи?
Кимнах.
— А мъжът й как е?
— Още не се е прибирал.
— Извинете ме.
Обръщайки ми гръб, той бързо се завтече към стълбите и пое ръката на жена си, докато тя слизаше от последното стъпало. Опита се да я прегърне през рамо, но бе много нисък и се отказа. Вместо това обви талията й с ръка и я поведе към сааба. Отвори дясната врата и й помогна да се настани вътре. Негов ред бе да кара. След това се приближи към мен и протегна меката си ръка.
Стиснах я.
— Дойдохме да помогнем — каза той, — но, изглежда, на този етап нищо не можем да направим. Моля ви, обадете ни се, ако това се промени. И късмет на детето. Ще има нужда от него.
Мадлен ме бе упътила чудесно. Намерих „Халбата“ без никакво затруднение.
В югозападния край на булевард „Каткарт“, съвсем малко след границата на Сан Лабрадор.
„Халба и меч“ бе скромно изглеждащо заведение. Два етажа, може би към четиристотин квадрата, разположени на място от около два декара, по-голямата част от което бе заето от паркинг. Груба бяла мазилка, кафяви носещи колони, прозорци с оловни рамки и покрив, имитиращ тръстиков. Пред входа на паркинга бе опъната верига. Мерцедесът на Рамп бе паркиран в другия му край, потвърждавайки дедуктивната ми сила. На паркинга имаше още две коли — двадесетгодишен „Шевролет Монте Карло“ с бял пластмасов покрив и червена „Тойота Селика“.
Главният вход представляваше две плоскости матирано стъкло, вбити в дъбова рамка. От дръжката на вратата висеше картон, на който с ръка бе написано:
Обядът в неделя се отлага. Благодаря.
Почуках, но никой не отговори. Престорих се на разсърден и чуках, докато кокалчетата ме заболяха.
Най-сетне вратата се отвори и на прага застана жена с ядосан израз на лицето.
На около четиридесет и пет години, метър и шестдесет и два, около шейсет и пет килограма. Фигура като на пясъчен часовник, подчертана от дълга до пода рокля с дълги, бухнали ръкави, силно стегната в кръста, и корсаж с квадратно деколте, достатъчно дълбок да покаже цяла педя напръскана с лунички клисура, образувана между два внушителни хълма. Корсажът бе бял памук, а от кръста надолу — мек, бухнал плат на ръждивокафяви фигури. Платиненорусата коса бе опъната назад и стегната с червена панделка. Шията бе обгърната от колие от черно кадифе с имитация на коралова камея.
Нечия представа за сервитьорка в средновековна странноприемница.
Чертите й бяха хубави — високи скули, твърда, квадратна брадичка, пълни, ярко начервени устни, малък, вирнат нос и огромни кафяви очи, обрамчени от твърде тъмни, твърде гъсти и твърде дълги къдрици коса. От ушите й висяха огромни рингове с диаметър на водна чаша.
Защитена от приглушена светлина или от замъглено от алкохолни пари съзнание, жената би изглеждала убиец. Ярката слънчева светлина обаче безмилостно излагаше на показ кожа, уморена от прекомерна употреба на грим, съвсем леко увиснала на шията, бръчици по челото и едва забележимо увиснали надолу ъгълчета на устата.