Гледаше ме така, сякаш бях данъчен инспектор.
— Бих искал да се видя с господин Рамп.
Тя почука с яркочервения си маникюр по картона.
— Не можете ли да четете?
После се дръпна, като че ли обидена на себе си.
— Аз съм доктор Делауер, докторът на Мелиса.
— О… — Бръчиците по челото се очертаха по-ясно. — Почакайте малко… Просто изчакайте тук.
Вратата се затвори и заключи. След няколко минути тя се върна и я отвори.
— Съжалявам, просто… Вие трябваше да… Аз съм Бетъл. — Ръката й рязко се изстреля напред и преди да успея да я поема, добави: — Майката на Ноел.
— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Дръкър.
Изразът на лицето й ми подсказа, че не е свикнала да я наричат „госпожо“. Тя ми пусна ръката и огледа булеварда и в двете посоки.
— Влезте.
Затвори вратата след мен и я заключи.
Осветлението в ресторанта бе изключено. Светлината отвън с усилие си пробиваше път през матираните като скреж стъкла на прозорците. Зениците положиха доста усилия, докато приспособят зрението ми. Когато това най-сетне стана, пред мен се откри дълъг салон с наредени от двете страни сепарета, тапицирани в червена кожа, постлан с меднокафяв мокет. Масите бяха покрити с бели покривки, а върху тях — алуминиеви чинии и ниски чаши от ръбесто стъкло. Стените бяха облицовани с чамова ламперия с цвят на добре опечена пържола. По обвесените от тавана полици бе разположена цяла колекция от халби и кани — бяха може би стотици — на някои от които бяха изписани розовобузи англосаксонски образи с мъртви порцеланови очи. По целия ресторант, разположени на стратегически места, се виждаха рицарски доспехи, приличащи на реквизит от някое киностудио. По стените бяха окачени мечове и саби, както и натюрморти с убити птици и зайци.
През отворената в дъното врата проблясваше кухнята. Отляво бе разположен подковообразен, обвит с кожа бар, срещу който бе монтирана огромна огледална плоскост.
На бара, с лице към огледалото, седеше Рамп, подпрял глава на дланта си, а другата висеше отпусната надолу. До лакътя му се мъдреха чаша и бутилка „Дива пуйка“.
Откъм кухнята долетя дрънчене, после отново се възцари тишина.
Нездравословна тишина. Както и повечето заведения, предназначени за обществен живот, ресторантът мъртвееше без него.
Приближих се към бара. Бетъл Дръкър вървеше до мен. Когато стигнахме, тя ме попита:
— Да ви приготвя ли нещо, сър? — Като че ли обядът изведнъж бе възстановен.
— Не, благодаря.
Тя заобиколи Рамп откъм дясната му страна, наведе се ниско и се опита да го погледне в очите. Той обаче не помръдна. Ледът в чашата му плуваше в около три сантиметра бърбън. Плотът на бара миришеше на сапун и алкохол.
Бетъл се обади:
— Малко вода?
Той отвърна:
— Окей.
Тя взе чашата, отиде зад бара, напълни я с минерална вода от една бутилка и отново я сложи пред него.
Рамп каза: „Благодаря“, но не докосна чашата.
Тя отново се вгледа в него за секунда, после отиде в кухнята.
Когато останахме сами, той каза:
— Намерихте ме без проблем, а?
Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа, за да го чуя. Седнах на табуретката до него. Той не помръдна.
Отвърнах:
— След като не се прибрахте у дома, се зачудих. Логично бе да ви намеря тук.
— Вече нямам дом.
Не отговорих.
Той продължи:
— Вече съм гост. Нежелан гост. Надписът „Добре дошли“ се е изтрил от стелката… Как е Мелиса?
— Спи.
— Да, тя доста спи. Когато е разстроена. Винаги когато се опитвах да говоря с нея, тя задрямваше.
Никакво съжаление в гласа. Просто примирение.
— А има от какво да е разстроена. Не бих се разменил с нея и за двадесет милиарда. Лоши карти си е раздала… Ако ми беше позволила… — Той млъкна, докосна чашата, но не направи опит да я вдигне. — Е, сега поне има една грижа по-малко.
— Каква?
— Искрено ваш. Вече няма лош доведен татко. Веднъж даже взе една касета под наем, „Доведен баща“, и си я пусна долу в кабинета. Непрекъснато я въртеше и с часове я гледаше, а тя изобщо не обича да гледа филми. Слязох веднъж да го гледам с нея. Просто за да установим някакъв контакт. Направих пуканки за двама. Тя заспа. — Той вдигна рамене. — Така че, хващам си пътя. Изчезвам.