— От Сан Лабрадор или само от къщата?
Отново свиване на раменете.
— Кога решихте да си тръгнете?
— Преди около десет минути. А може и да е било от самото начало, не знам. Каква е разликата, по дяволите?
Известно време никой от двама ни не проговори. Огледалото отсреща отразяваше лицата ни с едва доловими в сумрака на салона черти. Все пак се виждаше достатъчно, за да се забележи, че изглежда ужасно. Моят вид също не беше по-добър.
— Не мога да си представя — обади се той по едно време — защо го е направила.
— Кое?
— Да отиде чак дотам… да не спази часа си в клиниката. Тя никога не нарушава правилата.
— Никога?
Той се извърна към мен. Небръснат, с торбички под очите. Моментално се превърна в старец — огледалото е било твърде любезно към него.
— Веднъж ми каза, че когато била малка и ходила на училище, била пълна отличничка. Но не защото й било приятно да учи, а защото се страхувала да не разсърди учителите. Страхувала се да не се представи зле. Страхотно праволинейна. Дори едно време в студиото, още когато нещата не бяха толкова натегнати, тя нито веднъж не промени стандарта си.
Казах:
— Чикъринг пробутва версия за самоубийство.
— Чикъринг е един шибан задник. Единственото нещо, за което има талант, е да потулва нещата. Точно затова и му плащат.
— Какви неща?
Той затвори очи, поклати глава и отново се извърна към огледалото.
— А вие какви мислите? Хората понякога се правят на задници. Идват тук, напиват се като талпи, искат да се качат на колата и да се приберат и започват да смърдят до бога, когато кажа на Ноел да не им дава ключовете. Тогава викам Чикъринг. Въпреки че се намираме на територията на Пасадина, той веднага идва и ги ескортира до вкъщи. Или той сам, или изпраща някого от хората си. Но това става с личните им автомобили, така че никой да не забележи нещо необичайно. Нищо не се пише, няма бумаги и колата на пияната свиня е докарана на алеята й. Това, ако е местен. Същото се отнася и за възрастните дами, пощипващи по някоя и друга стока от щандовете. И за хлапета, хванати да пушат дрога.
— А ако не е местен?
— Отива в затвора. — Мрачна усмивка. — Имаме страхотна престъпност. — Той прокара пръст през устните си. — Точно затова нямаме и местен вестник. И слава богу. По-рано си мислех, че е наистина досадно от рекламна гледна точка, но сега си викам слава богу, че няма.
Той покри лицето си с длани.
Бетъл излезе от кухнята, понесла чиния с пържола и яйца. Постави я пред него и без да продума нито дума, бързо се върна обратно.
След известно време той свали ръцете си.
— И така… Как прекарахте на плажа?
Тъй като не отговорих, той продължи:
— Казах ви, че няма да я намерите там. Защо си дадохте този труд?
— Детектив Стърджис ме помоли.
— Добрият стар детектив Стърджис. Ние си губехме времето. А вие правите това, което ви помоли, нали?
— Той обикновено не моли.
— Въпреки че не може да се нарече точно мръсна работа, нали? Отивате на плаж, хващате малко тен и междувременно проверявате клиент.
— Мястото е много хубаво — казах аз. — Ходите ли там?
Челюстта му се напрегна. Докосна чашата си и накрая каза:
— По-рано ходех. Няколко пъти на месец. Нито веднъж не можах да убедя Джина да дойде с мен.
Той се извърна към мен и втренчено ме загледа. Издържах погледа му.
— Няма нищо по-хубаво от плажа и слънцето — каза той. — Човек трябва да си поддържа тена.
Рамп вдигна най-сетне чашата и отпи.
— Последните два дни не бяха за вас като ден на плажа.
— Аха. — Кух смях. — Отначало си помислих, че нищо страшно не е станало. Джина се е изгубила, скоро ще се оправи и ще се върне. Но когато не си дойде до четвъртък вечер, започнах да си мисля, че наистина е решила да попътува малко — може да е искала да се чувства свободна, както казваше Стърджис. И след като веднъж си го помислих, не можах вече да се отърва от тази мисъл. Непрекъснато се питах дали аз не съм направил нещо. Полудях от мислене. И накрая какво се оказа? Тъпа, глупава катастрофа… Трябваше да се сетя, че отношенията ни нямат нищо общо. Ние наистина се разбирахме чудесно, макар че… беше… толкова… толкова…