Той измъчено изръмжа, взе чашата и я запрати в огледалото. Звън на счупено стъкло, дъжд от блестящи парчета в мивката под него. Другата част остана на стената.
От кухнята не се подаде никой.
— Skol. Sante, по дяволите. Горе шибаните задници. — Обръщайки се към мен: — За какво все пак дойдохте тук? Да видите как изглежда един скрит педал?
— Топло. Опитвам се да изнамеря някакво обяснение на всичко това. За да мога да помогна на Мелиса.
— И намерихте ли? Обяснение?
— Още не.
— Вие също сте?
— Какво?
— Педал. Гей… или както там им викат напоследък. Като него. Стърджис. И като мен, и като…
— Не.
— Браво на вас… Добрата стара Мелиса. Каква беше като дете?
Разказах му, подчертавайки положителните й страни и внимавайки да не нарушавам анонимността.
— Да-а — бе отговорът му. — Точно така си и мислех. Много щях да се радвам, ако… А-ах, по дяволите.
Той се свлече от табуретката със забележителна скорост. Приближи се до вратата и подвикна:
— Ноел!
Младият Дръкър се показа от кухнята в червения си жакет и дънки, стиснал в ръка кърпа за чинии.
— Можеш да си вървиш — каза Рамп. — Докторът тука каза, че тя спи. Ако искаш да я чакаш, докато се събуди, нямам нищо против. Тук няма работа вече за теб. Преди да си тръгнеш обаче, опаковай ми един куфар — дрехи, бельо, там каквото трябва. Просто ги нахвърляй вътре. Вземи големия син куфар от гардероба ми. Донеси го тук. Няма значение кога, аз ще съм тук.
— Да, сър — отвърна Ноел смутено.
— Сър — каза Рамп, обръщайки се към мен. — Чухте ли? Каква почтителна младеж. Това момче ще отиде далеч. Дръж се, Харвард!
Ноел трепна.
Рамп продължи:
— Иди кажи на майка си, че вече може да излезе, няма страшно. Това тук няма да го ям. Ще подремна.
Момчето се върна в кухнята.
Рамп го гледаше в гърба.
— Всичко ще се промени — промърмори той замислено. — Всичко.
26.
Тъкмо се канех да отлепя колата от бордюра, когато Ноел излезе от ресторанта. Той ме видя и дотича до севилята. Бе свалил червения си жакет и върху тениската си бе метнал раница. Отпред на тениската пишеше GREENPEACE. По движението на устните му разбрах, че ми казва „извинете“.
Свалих стъклото на дясната врата.
Той отново каза:
— Извинете — и прибави „сър“.
— Какво има, Ноел?
— Просто се питах как е Мелиса.
— През по-голямата част от времето спи. Като че ли още не е понесла цялата тежест на удара.
— Тя е много… — Той се намръщи.
Аз чаках.
Ноел продължи:
— Трудно може да се изрази с думи.
Пресегнах се и отворих вратата.
— Влизай.
Той се поколеба малко, после свали раницата, остави я на пода и се вмъкна вътре. Вдигна раницата и я сложи в скута си. На лицето му бе изписано като че ли обидено изражение.
— Хубава кола — каза той. — Седемдесет и осма?
— И девета.
— Новите не са толкова хубави. Много пластмаса.
— Харесвам си я.
Той си играеше с ремъците на раницата.
Подхванах:
— Щеше да казваш нещо за Мелиса. Нещо, което трудно се изразявало с думи.
Той се намръщи.
— Исках просто да кажа, че тя е много специална личност. Уникална. Само като я гледаш, и разбираш, че тя е нещо съвсем различно от това, което всъщност е… Искам да кажа, че повечето от хубавите момичета проявяват склонност да се замислят само за повърхностни неща. Поне тук е така.
— Имаш предвид в Сан Лабрадор?
Ноел кимна.
— Поне дотолкова, доколкото съм видял. Не знам, може да се отнася изобщо за цяла Калифорния. Или пък за целия свят. Никъде другаде не съм живял, затова не мога да преценя. Точно затова исках да се махна оттук — да поживея малко в друга среда. Писна ми от преструваници.
— Харвард.
Кимване.
— Кандидатствах в много учебни заведения и не очаквах да ме приемат в Харвард. Но когато ме приеха, реших, че е тъкмо това, което искам, ако се уреди финансовата част от въпроса.
— И уреди ли се?
— Общо взето. С мои спестявания, с отлагане една година да поспестя още нещо и с някои други работи щях да уредя нещата.
— Щеше?
— Не знам. — Той се размърда, задърпа ремъците. — Вече не знам дали заминаването ми е най-доброто решение.