— Благодаря — каза тя.
— Удоволствието бе мое. Какво ви накара да си помислите, че жената не обича клиниката?
— Просто начинът, по който говореше. Задаваше много въпроси. За тях. — Кимайки към отсрещната страна на улицата. — Но не още от първия ден. След като вече бе идвала няколко пъти.
— Какви въпроси задаваше?
— Откога са тук. Но аз нямах представа, самата аз току-що бях започнала. Дали докторите или някой от техните пациенти е идвал тук. Този въпрос бе по-лесен. Не, нито веднъж. С изключение на Кати, така се казваше тя. Изглежда, не се страхуваше от нищо. И като че ли бе малко агресивна. Но аз я харесвах — тя се държеше приятелски и харесваше храната ми. И винаги идваше. Радвах се, че имам поне един редовен клиент. После един ден, просто ей така — собственичката щракна с пръсти — тя спря да идва. Стори ми се странно. Особено пък, след като не бе споменавала нищо за приключване на лечението. Затова, като казахте, че онази жена изчезнала, това ми напомни някак си за нея. Макар че Кати всъщност едва ли е изчезнала. Тя просто спря да идва.
— Преди колко време спря да идва?
Тя помисли малко.
— Преди около месец. Отначало помислих да не би нещо храната вече да не й харесва, но тя спря да ходи и в клиниката. Познавам колата й. Пък и си имаше разписание — идваше всеки понеделник и четвъртък като по часовник. В три и петнадесет пристигаше тук за редовната си паста или еклери, капучино и един кроасан със стафиди. Радвах й се, защото, да си кажа правичката, бизнесът не процъфтяваше кой знае колко. Ние тъкмо обявявахме съществуването си, а мъжът ми вече от три месеца ми надуваше главата с неговите „Казвах ли ти?“. От миналата седмица въведох и неделен обяд, но едва ли може да се каже, че възкресих мъртвите.
Цъкнах съчувствено с език.
Тя се усмихна.
— Нарекох ресторантчето „Ла Мистик“. Мъжът ми обаче вика, че единствената мистика в момента била кога ще затворя кепенците. Трябваше да му покажа, че греши… Точно затова се радвах на посещенията на Кати. Още се чудя какво ли е станало с нея.
— Знаете ли фамилията й?
— Защо?
— Просто се опитвам да се свържа с всички, познавали майката на пациента ми. Не се знае какво може да ни подскаже някоя подробност.
Тя се поколеба, после каза:
— Секунда само.
Сложи квитанцията в джоба си и отиде в кухнята. Докато чаках, хвърлих още един поглед на сградата отсреща. Никой не влизаше и не излизаше. Никакъв признак на живот зад прозорците.
Тя се върна с квадратно листче.
— Това тук е адресът на сестрата на Кати. Тя я посочи като поръчител, защото плащаше с чекове, а чековете й не бяха от този щат. Мислех си да й се обадя, но така и не се наканих. Ако се чуете, предайте й много поздрави от Джойс.
Взех листчето и прочетох написаното със стройни печатни букви.
КАТИ МОРИАРТИ
С-ВО РОБИНС
2012 АШБОРН ДРАЙВ
Ю. ПАС.
Телефонен номер с код 795
Сложих го в портфейла си, станах и казах:
— Благодаря ви. Всичко беше чудесно.
— Но вие ядохте само ягоди и пихте кафе. Елате някой друг път, когато сте гладен. Много сме добри. Наистина.
Погледнах през прозореца и този път имаше движение. Една строго облечена дама с побелели коси тъкмо се качваше в линкълна. А комбито вече потегляше.
Време беше да си побъбрим с доктор Урсула.
Но трябваше да изоставя и тази мисъл. Още преди да стъпя на тротоара, белият сааб изхвърча на заден от алеята, закова на улицата и се понесе бясно на север със свирещи гуми. Толкова бързо, че едва имах време да мярна съсредоточеното и красиво лице на шофьорката.
Докато седна зад волана на севилята, тя вече не се виждаше никаква.
Поседях малко в колата, чудейки се какво ли я е накарало да бърза така. Отворих жабката, взех атласа на района и потърсих Ашборн Драйв.
Къщата бе монолитна и голяма, разположена на широко и неоградено място, заобиколено от чинари и борове. На алеята бе паркиран бус, в чиято сянка бяха пръснати най-различни играчки. Стълба от три тухлени стъпала водеше към верандата и предния вход. На равнището на очите на вратата имаше мъничка вратичка, точно копие на голямата.
Звънване, мъничката врата се открехна и отвътре надникнаха две тъмни очи. Иззад тях долетя звукът и на телевизора. Очите се свиха.
— Доктор Делауер, за разговор с госпожа Робинс, моля.