— Уест Сайд — отвърнах. — А имате ли последния й адрес?
Тя помисли малко.
— Да, защо не? Щом тя може да дава моя, аз пък мога да дам нейния.
Извадих химикалката си и написах на гърба на една визитка адрес на Хилдейл авеню, който тя ми продиктува.
— Намира се в Западен Холивуд — каза тя. — Близо е до вашия квартал.
Казах:
— Благодаря. Извинете за безпокойството.
— Няма нищо — отвърна тя. — Знам, че ви звучи малко коравосърдечно, но това е така, защото дълго време се опитвах… да й помогна. — Тя докосна устата си, сякаш искаше да я спре да говори. — Ние сме много различни, това е всичко.
28.
В четири и петнайсет бях обратно на Съсекс Нол. Отпред бе паркирана селиката на Ноел заедно с някакъв кафяв двуместен мерцедес с телефонна антена на багажника.
Мадлен ми отвори.
— Как е тя?
— Горе, мосю доктор. Изяжда малко супа.
— Господин Стърджис обаждал ли се е?
— Non. Но други… — Тя изви глава назад към предната стая със заговорнически израз. Явно вече бях вътрешен човек. — Те чакат.
— Кои те?
Тя сви рамене.
Двамата с нея прекосихме антрето. Когато стигнахме до вратата, тя продължи направо към задната част на къщата.
На тапицираните столове в стаята седяха Глен Ангър и още някакъв едър плешив мъж. И двамата бяха облечени в тъмносини костюми, бели ризи и вратовръзки. На Ангър бе розова, а на другия — жълта.
Когато се приближих към тях, те се изправиха и закопчаха саката си. Плешивият бе около метър и осемдесет с телосложение на щангист в оставка. Лицето му бе квадратно и месесто, надничащо над масивна шия, с тен като на Ангър и на Дон Рамп, преди рязката промяна в живота му да го избели.
— Е — каза Ангър, — предполагам, че работата ви тук е към края си. — Изречено с мрачно задоволство. Към плешивия: — Това е единият от детективите, наети да намерят Джина, Джим.
— Не съвсем — казах. — Казвам се Алекс Делауер. Психолог съм на Мелиса.
Ангър ме загледа объркано. А след това ядосано.
Продължих:
— Господин Стърджис, детективът, е мой приятел. Аз насочих семейството към него. Случайно бях с него, когато идвахме при вас.
— Разбирам. Е, тогава…
— Съжалявам, че не изяснихме това още тогава, но като се има предвид извънредното положение, това като че ли не бе толкова важно.
— Е — каза Ангър, — предполагам, че наистина не беше.
Плешивият се прокашля.
Ангър продължи:
— Докторе… доктор Делауер, нали?
Кимнах.
— Докторе, нека ви представя Джим Даус, адвоката на Джина.
Едното крайче на устата му се изви в усмивка. Той ми стисна ръката, оголвайки ръкавела с монограм. Ръката му бе голяма и изненадващо груба — явно уикендите ги прекарва не на бюрото си — и присви пръсти така, че дланите ни не влязоха в кой знае какво съприкосновение. Запазваше известни резерви за това, доколко дружелюбен може да се покаже, или просто знак на внимание, което силните мъже понякога проявяват, за да не предизвикат болка при ръкостискане.
С хрипкав като на пушач глас той каза:
— Докторе. — От джобчето му се показваха връхчетата на две пури. — Психолог? Понякога работя с тях в съда.
Кимнах, питайки се дали това бе за разчупване на леда, или бе заплаха.
Той продължи:
— Как е нашето момиченце?
— За последен път, когато я видях, тя си почиваше. Тъкмо бях тръгнал да проверя.
— Клиф Чикъринг ни съобщи ужасната новина — каза Ангър. — Тази сутрин, в църквата. Двамата с Джим дойдохме, за да видим дали можем да бъдем полезни с нещо. Каква неприятна работа, никога не съм предполагал, че ще се стигне до това.
Даус го гледаше така, сякаш такива размисли бяха углавно престъпление, после поклати глава и прие съчувствен израз.
Попитах:
— Търсенето прекратено ли е вече?
Ангър кимна.
— Клиф каза, че го прекратили преди няколко часа. Убеден е, че тя е на дъното на оня язовир.
— Освен това е убеден, че тя се намира там по собствено желание — добавих аз.
На Ангър сякаш му стана неудобно.
Даус каза:
— Предложих на господин Чикъринг да подкрепя всички по-нататъшни теории с факти.
Повдигайки брадичка, той прокара пръст около яката си.