— Видях те как я гледаше като детектив. После я изведе от стаята, докато говорех по телефона. Защо?
По лицето му се изписа неудобство.
— Какво има? — попитах отново.
— Е, добре — отвърна той. — Имам лошо подсъзнание. За това ми плащат. — Той се поколеба. — Не исках да излиза. Исках да говоря с нея насаме — да се вгледам в нея по-отблизо, без твоя намеса. Защото нещо в държането й ме обезпокои. И ме накара да се замисля. На обмяната на информация в ресторанта пропуснахме една възможност. Много грозна възможност, но понякога те се оказват и най-важни.
— Мелиса? — прошепнах аз, усещайки как коремът ми се свива.
Той понечи да се извърне встрани, но смени посоката и отново впери поглед в мен.
— Тя е единственият наследник, Алекс. Четиридесет милиона долара. И е готова да се бори за тях, дори още преди трупът да изстине.
— Няма никакъв труп.
— Образно казано. Не се заяждай.
— Сега ли се сети?
Той поклати глава.
— Май през цялото време ми се е въртяло някъде дълбоко в подсъзнанието. И то още от самото начало. Това е, защото така съм научен — там, където става въпрос за пари, намери този, който печели от това. Но някак си го потисках, може би просто не съм искал да мисля за него.
— Майло, тя се бори, защото насочва мъката си в гнева. Предприема атака, вместо да се остави да я смажат. Аз я научих така по време на терапията. Описано е в книгата ми, а тя все още се продава добре.
— Може би — отвърна той. — Просто искам да ти кажа, че в нормална ситуация щях да обмисля това по-рано.
— Не говориш сериозно.
— Хей — възкликна той, — не съм казал, че го мисля за вероятно. Просто е нещо, което сме пропуснали. Не, не сме. Аз съм този, научен да мисли най-грозно. Но не го направих. Ако работех за полицията, това нямаше да се случи.
— Да, но сега не работиш — повиших аз глас, — затова защо не пуснеш и тоя си начин на мислене в отпуск?
— Хей — отново възкликна той, — не убивай пратеника!
— Нямала е възможност да го направи — възразих. — Тя е била тук, когато майка й е изчезнала.
— Да, но онова хлапе Дръкър би могло да има. Той къде е бил?
— Не знам.
Той кимна, но без задоволство.
— От това, което съм видял досега, той й остъргва калта под ноктите и й я дава да я яде, твърдейки, че е хайвер. Освен това се грижи и за колите. Знае много добре всички подробности за ролса. Джина спокойно би могла да спре и да го качи, две мнения по този въпрос няма. А и ти каза, че ти задействал радарите.
— Не съм казал, че съм усетил някакво психическо отклонение у него.
— Окей.
— О, я стига — казах, усещайки надигащия се главобол. — Няма начин, Майло. Няма начин.
— Това е нещо, на което и аз не искам да вярвам, Алекс. Хлапето ми харесва и аз все още работя за нея. Но сега тя изглеждаше толкова… надъхана. Непрекъснато повтаряше как щяла да ги смачка копелетата. Това, което й казах в кухнята, беше: „Май нямаш търпение да започнеш“. И тя просто спря и се срути. Много ми стана кофти, че й казах това, но се почувствах и по-добре. Защото тя отново заприлича на дете. Ако съм направил нещо нетерапевтично, съжалявам.
— Не — отговорих. — Щом е било толкова близо до повърхността, то е щяло да се случи рано или късно.
— Да — каза той.
И никой от нас не посмя да каже на глас това, което мисли — дали не е било игра.
Почувствал изведнъж внезапна умора, аз се отпуснах на един стол близо до телефона. Листчето с номера на Сузи Лафамилия бе все още в ръката ми.
— Току-що й намерих адвокат. Жена. Твърда, борбена, обича да се опъва на системата.
— Звучи ми добре.
— Звучи — отвърнах — като човек, какъвто ще стане Мелиса, като порасне.
31.
Мелиса се върна в петоъгълната стая, изглеждайки много далеч от понятието „пораснала“. Раменете й бяха отпуснати, походката й бе станала по-бавна. Попиваше устните с парче тоалетна хартия. Дадох й номера на адвокатката и тя ми благодари с много тих глас.
— Искаш ли да й се обадя?
— Не, благодаря. Аз ще го направя. Утре.
Настаних я зад бюрото. Тя погледна с празен поглед към Майло и слабо се усмихна.
Майло също й се усмихна, после сведе поглед към кутията в ръката си. Не знаех за кого от двамата ми бе по-мъчно.