Майло се приближи към по-високия и каза:
— Брад.
Мъжът се обърна и се втренчи в него. Няколко души от опърпаните проследиха погледа му. Ниският спря да говори, погледна партньора си, а след това и Майло. Сякаш развързани, бездомниците започнаха да се разпръсват.
— Чакайте малко, къмпингари.
Всички заковаха на място, мърморейки. Детективът се обърна въпросително към партньора си.
Мъжът, когото Майло нарече Брад, всмукна бузите си навътре и кимна.
Другият каза:
— Елате насам, къмпингари — и подкара опърпаните мъже по-встрани.
Високият ги изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може да го чуят, и се обърна към Майло.
— Стърджис. Какъв късмет!
— Кое?
— Разбрах, че днес вече си бил тук. Което автоматично те превръща в човек, с когото трябва да говоря.
— Така ли?
Детективът премести цигарите в другата си ръка.
— Две посещения за един ден — каква отдаденост на работата. Да не ти плащат на час?
— Какво има? — попита го Майло.
— Какъв е този изключителен интерес към Маклоски?
— Същият, какъвто ти го описах преди два дни на минаване през кабинета ти.
— Я пак го повтори.
— Жената, която е изгорил, все още я няма. Наистина е изчезнала. Семейството й иска да знае дали тук няма някаква връзка.
— Какво значи това наистина изчезнала?
Майло му разказа за водохранилището „Морис“.
Лицето на русия остана безизразно, но пръстите му се свиха около пакета цигари. Усещайки това, той се намръщи и огледа пакета, оправяйки смачканите ъгли.
— Лошо — каза той. — Семейството й сигурно е доста раздрусано.
— Е, всеки случай не организират купон.
Русият се усмихна скъпернически.
— Ти вече си го разпитвал два пъти. Защо идваш пак?
— Първите два пъти нямаше какво толкова да каже.
— И сега си мислиш, че ще успееш да го убедиш.
— Нещо такова.
— Нещо такова.
Русият хвърли поглед към черноокия, който продължаваше да чете лекция на бездомниците.
— Какво става, Брад? — попита Майло.
— Какво става? — повтори русият, докосвайки очилата си. — Става това, че животът току-що стана твърде сложен.
Той замълча, изучавайки замислено Майло. Когато Майло не каза нищо, високият бръкна в пакета, извади цигара и я мушна между устните си.
— Изглежда, двамата с теб имаме обща работа — каза той с цигарата в уста.
Реакцията на Майло отново бе пауза.
На половин километър от нас гърмеше магистралата. Някъде наблизо се чу шум от счупено стъкло. Партньорът на Брад продължаваше да говори на бездомните. Оттук не можех да схвана думите, но тонът му бе снизходителен. Опърпаните мъже изглеждаха полузаспали.
Русият детектив продължи:
— Изглежда, Маклоски се е сблъскал с нещастна ситуация. — Погледът му бе втренчен в Майло.
— Кога? — попита Майло.
Детективът се потупа по джобовете, сякаш отговорът на въпроса се намираше там, извади запалка еднодневка и запали.
— Преди около два часа — отвърна той накрая и присвивайки очи от дима, впери поглед в мен, като че ли поднесената от него информация ме бе превърнала в някого, с когото трябва да се съобразява.
— Приятел на семейството — каза Майло.
Високият продължи да ме изучава, всмуквайки и издухвайки дима, без да вади цигарата от устата си. Изглежда, бе изучавал стоицизъм и се бе дипломирал успешно.
Майло каза:
— Доктор Делауер, детектив Брадли Люис от отдел „Убийства“ на Централното полицейско управление. Детектив Люис, доктор Алекс Делауер.
Люис направи няколко колелца от дим и каза:
— Доктор, а?
— Семеен доктор, ако трябва да бъдем по-точни.
— Аха.
Опитах се да си придам докторски вид.
Майло отново подзе:
— Кога стана това, Брад?
— Ти какво? — каза Люис. — Да не би да има някаква награда? Да не би семейството да ти плати за това, че му носиш добри новини?
Майло отвърна:
— Това няма да им я върне, но да, не ги виждам потънали в траур. — Той повтори въпроса си.
Люис помисли дали да отговори и накрая каза:
— В една забутана уличка на няколко пресечки оттук. В индустриалната зона между Сан Педро и Аламейда. Кола срещу пешеходец. Колата печели с нокаут в първия рунд.