— Да — промълви Андръс. — Звучи разумно… Бедното дете. — Той се замисли за момент. — Но не, не мога да й помогна.
— Защо не можете, отче?
— Нищо не знам, господин Стърджис. Искам да кажа, не знам абсолютно нищичко. Джоел не ми е казвал нищо, което би облекчило болката на бедното момиченце. Макар че и да ми беше казал, пак нямаше да мога да ви го кажа, така че може би е по-добре, че не го е направил. Съжалявам, но това е положението.
— Аха — каза Майло.
Андръс поклати глава и докосна веждата си с кокалчетата на единия юмрук.
— Май не се изразих много ясно, нали? Денят бе дълъг и труден и понякога в края на такива дни губя концентрация. — Пореден поглед към количката. — Една чашка от оная отрова там би ми помогнала доста. Много цикория има в нея, но гледаме да не наблягаме на кофеина. Помага на хората да се справят с периода на детоксикация. Вие също може да я опитате.
— Не, благодаря, отче. Само още една секунда от времето ви. Имате ли някаква представа кой може да го е направил?
— Полицията май мисли, че това е нещо, което се случва всеки ден.
— А вие съгласен ли сте с това?
— Няма причина да не съм. Виждал съм толкова много неща, в които няма никакъв смисъл…
— А има ли нещо около смъртта на Маклоски, в което да няма никакъв смисъл?
— Не, наистина няма. — Пореден поглед към количката.
— А имаше ли някаква причина Маклоски да се намира на мястото, където е бил прегазен, отче?
Андръс поклати глава.
— Ако е имало, не я знам. Не е бил там по работа, свързана с мисията. Казах го и на полицията. Хората наистина се разхождат, и то понякога доста надалеч, като се има предвид физическото им състояние. Като че ли, намирайки се непрестанно в движение, това им напомня, че все още са живи. Илюзия за някаква цел, въпреки че няма къде да ходят.
— Когато дойдох тук първия път, останах с впечатление, че Джоел рядко излиза от мисията.
— Вярно е.
— Значи не е бил в числото на любителите на разходките?
— Не, не беше.
— А да знаете да е ходел някъде другаде?
— Не, не, сякаш… — Андръс млъкна. Ушите му горяха.
— Какво има, отче?
— Ще ви прозвучи много грозно и много субективно, но първата ми мисъл, като научих какво е станало, беше, че някой от семейството — от семейството на госпожа Рамп — е решил накрая да отмъсти. Примамил го е някак си навън и му е устроил засада.
— Защо си помислихте така, отче?
— Защото те имат солидна причина. А това, че са го направили с кола, ми се стори като… лек и удобен начин… подходящ за средностатистически американец. Няма нужда да го доближава. Да му мирише или да го докосва.
Свещеникът отново отклони поглед. Нагоре. Към разпятието.
— Грозни мисли, господин Стърджис, не се гордея с тях. Бях разгневен… колко енергия бях вложил в него, а сега… После си дадох сметка, че не мисля правилно, че съм жесток и че мисля само за себе си. Да подозирам невинни хора, изстрадали своя дял от живота. Нямах право да мисля така. А след като ми казахте за госпожа Рамп, се чувствам даже още по-…
Поклащане на главата.
Майло попита:
— А споменахте ли за подозренията си на детективите?
— Това не бяха подозрения, а просто моментна… мисъл. Мисъл, от която се срамувам, минала ми през ума в червената мъгла на емоциите, когато чух за станалото. Но не, не съм споменавал. Те обаче повдигнаха въпроса. Попитаха ме дали някой от семейството на госпожа Рамп е минавал насам. Казах им, че само вие сте минавали.
— Как реагираха, когато им казахте, че съм идвал тук?
— Не останах с впечатление, че го вземат на сериозно. Те изобщо като че ли не взеха нищо на сериозно. Може би няма да се занимават кой знае колко с този случай.
— И защо?
— Ами… отношението им. Свикнал съм с него. Смъртта е чест гост тук, но едва ли може да се каже, че споменават за посещенията й в новините в шест. — Лицето на свещеника отново се промени. — Ето че пак започвам да съдя. А имам толкова много работа. Ще трябва да ме извините, господин Стърджис.