Или пък нищо от споменатото да не е вярно.
Седях на крайчеца на леглото.
Пред очите ми премина една картина.
Белезите по лицето на Джина.
Помислих си за затвора, в който Маклоски я бе изпратил за цял живот.
Защо си губех времето да мисля за причината, поради която е умрял? Неговият живот бе класически пример на падение. Кой щеше да жали за него, освен отец Андръс? А пък и неговите чувства вероятно бяха свързани повече с някакви абстрактни теологически понятия, отколкото с някаква човешка привързаност.
Майло бе прав да не мисли вече за това.
Играех си на главоблъсканици, вместо да бъда полезен с нещо.
Облякох се и подкарах към Западен Холивуд.
Адресът, който сестрата на Кати Мориарти ми бе дала, се намираше между булевардите „Санта Моника“ и „Сънсет“. Къщата представляваше гола правоъгълна кутия с цвят на стар вестник. Бе обградена от неподкастряна жива ограда, стигаща почти до покрива й. Импровизираният плет свършваше пред къса и разбита алея — асфалтът със сетни усилия се бореше с напиращите отвсякъде бурени. На няколкото квадратни метра, все още свободни от тях, се бе свил двадесетгодишен, оцвъкан от птичките олдсмобил. Паркирах на отсрещната страна и прекосих малката и спечена повече от асфалта моравка. Четирите крачки през нея ме доведоха пред веранда с три стъпала. От дясната страна на сивата дървена врата с черни метални букви бяха изписани три адреса. Под тях бе залепено картонче, на което с червена химикалка бе написано „Почукай“. Последвах съвета и само секунда след това бях възнаграден от едно „Момент“, изречено от сънлив мъжки глас.
След малко иззад сивата врата се чу:
— Да?
— Казвам се Алекс Делауер и търся Кати Мориарти.
— А стига бе!
Сетих се за препоръките на Майло за маскировка, реших, че нямам нужния за това кураж, и избрах една от многото истини.
— Семейството й не я е виждало от доста отдавна.
— Семейството й ли?
— Сестрата и деверът й. Господин и госпожа Робинсън от Пасадина.
Вратата се отвори. Млад мъж, стиснал в ръка цяла шепа четки, ме огледа от глава до пети. Никаква изненада, никаква подозрителност. Просто око на художник, преценяващо перспективата.
Бе под тридесетте, висок и със здраво телосложение, с тъмна коса, сресана назад и хваната в опашка, дълга цял лакът. Челото бе плоско и ниско — приличаше повече на горила, отколкото на шимпанзе, за което допринасяха плътно сключените вежди и наболата четина, която минаваше през бузите му и се спускаше надолу по шията, за да се слее с космите от гърдите му. Бе облечен в тениска с нарисувана емблема на някаква фирма и торбести, цветни, дълги до коляното бермуди. На краката си бе нахлузил джапанки.
Казах:
— Извинете за безпокойството.
Той погледна към четките, а след това и към мен.
Извадих си портфейла, измъкнах визитката на Майло, която бях взел от него вчера, и му я подадох.
Той я погледна, усмихна се, огледа ме и каза:
— Доколкото си спомням, името ви беше Дел не знам кой си.
— Шефът обаче е Стърджис и аз работя за него.
— Оперативен работник, а? — каза той ухилен. — Не ми приличате на такъв. Поне не на тия, дето ги дават по телевизията.
Усмихнах се.
Той продължи огледа си.
— Адвокат — каза накрая. — Защита, не обвинение. А може би и преподавател по нещо. Такава роля бих ви дал аз, Марлоу.
— В киното ли работите? — попитах го аз.
— Не. — Той се засмя и докосна устните си с четка. После я дръпна и продължи: — Макар че май да. Всъщност съм писател. — Отново смях. — Като всички в този град, нали? Но не пиша сценарии. Пази боже от сценарии.
Той премести четките в лявата си ръка, подаде дясната и каза:
— Ричард Скидмор.
Стиснах я, той се отдръпна назад и кимна с глава:
— Влезте.
Вътре малката къща бе построена в стил предвоенен бюджет — претъпкани с какво ли не тъмни стаи, от които се носеше мирис на нескафе и готвено, на марихуана и терпентин. Облепени с тапети стени, арки над вратите. По изтърканите подове, струпани съвсем произволно, стърчаха мебели от битпазар, включващи няколко пластмасови и тръбни стола, предназначени за външна употреба. В центъра на хола бе поставен изплескан с боя статив — около него в безпорядък се търкаляха топки смачкана хартия, счупени моливи и огризки от пастели. Изкуството и придружаващите го задължителни атрибути — платна със странна форма, опънати на ръка, и в различни фази на довършване, бурканчета и туби с боя, четки, киснещи в буркани разтворител — се виждаха навсякъде, с изключение на стените. По тях изобщо нямаше никаква украса, ако изключим белия лист опаковъчна хартия, закован над камината. На него с калиграфски букви се мъдреше надписът: