— Каза ми, че всяка нощ сънувала лоши сънища.
— Вярно е — каза той. — Често даже повече от един път на нощ.
— Опишете ми какво прави, когато ги сънува.
— Не мога да ви кажа, докторе. Когато ги сънува, тя е с май…
Аз се намръщих.
Той се усети:
— Макар че наистина си спомням няколко случая. Много плаче. Плаче и пищи. Тръшка се и не приема ласката, отказва да си легне отново.
— Тръшка се — казах. — А разказва ли какво сънува?
— Понякога.
— Но невинаги, така ли?
— Да.
— А когато разказва, за какво става въпрос?
— Чудовища, призраци, такива неща. Всъщност аз много не обръщам внимание. Усилията ми са насочени към това да я успокоя.
— Ето едно нещо, което в бъдеще ще правите — казах аз. — Ще обръщате внимание. Започнете да си водите дневник, записвайте всичко, каквото научите, и после ще ми го давате.
Знаех, че говоря наставнически. Просто исках той да се почувства като първокурсник. Хм, да си меря силите с един иконом.
Обаче той, доволен от подчинената си роля, само каза: „Много добре, сър“, след което вдигна чашата до устните си и отпи.
Продължих:
— Напълно будна ли е, след като се събуди от такъв кошмар?
— Не, не е — отвърна той. — Невинаги. Понякога сяда в леглото с ужасено изражение на личицето, пищи и размахва ръце. Ние… аз се опитвам да я събудя, но е невъзможно. Тя дори понякога става от леглото и започва да ходи наоколо, без да спре да пищи, и е невъзможно да бъде събудена. А ние просто чакаме, докато отмине, за да я сложим отново в леглото.
— В нейното?
— Не. В това на майка й.
— Тя никога ли не спи в нейното легло?
Поклащане на главата.
— Не, тя спи с майка си.
— Добре — бе коментарът ми. — Нека сега се върнем към тези случаи, когато не може да бъде събудена. По време на пищенето нещо да казва?
— Не, няма никакви думи. Само някакъв ужасен… вой. — Трепване. — Доста разтърсващо е.
— Описвате нещо, което се нарича „нощни ужаси“ — казах аз. — Това не са кошмари, които, както и всички останали сънища, стават, когато спим леко. „Нощни ужаси“ се получават, когато спящият се събужда много бързо от дълбок сън. Грубо събуден, тъй да се каже. Това представлява смущение в процеса на събуждането, предизвикващо лунатизъм и подмокряне. Подмокря ли се?
— Понякога.
— Колко често?
— Четири или пет пъти на седмица. Понякога повече, понякога по-малко.
— Опитвали ли сте се да направите нещо, за да го спрете?
Поклащане на главата.
— Подмокрянето притеснява ли я?
— Точно обратното — отвърна той. — Струва ми се доста безразлична.
— Значи сте говорили с нея за това?
— Само за да й кажа, един или два пъти, че младите дами трябва да се отнасят с голямо внимание към личната си хигиена. Тя не ми обърна внимание и аз не настоях.
— А майка й как го приема? Как реагира на подмокрянето?
— Казва да й сменят чаршафите.
— Но това са нейните чаршафи. Това не я ли смущава?
— Явно не. Докторе, какво означават тези пристъпи… тези „нощни ужаси“? От медицинска гледна точка.
— Вероятно става въпрос за генетично наследство — отвърнах. — „Нощните ужаси“ се предават по семеен път. Така е с подмокрянето и лунатизма. Всичко това вероятно се дължи на някакви химични процеси в мозъка.
Той ме гледаше разтревожено.
Продължих:
— Но те не са опасни, просто неприятни. И обикновено изчезват от само себе си, без никакво лечение. При пубертета.
— Аха — рече той. — Значи времето е на наша страна.
— Да, така е. Но това не означава, че не трябва да им обръщаме внимание. Те могат да се лекуват. Те са и предупредителен сигнал, който означава, че има и нещо друго освен чиста биология. Стресът често увеличава броя на пристъпите и ги удължава. Детето ни казва, че е объркано, господин Дъчи. Казва ни го и чрез други симптоми.
— Да, разбира се.
Сервитьорът донесе обяда. Хапнахме в мълчание и макар че Дъчи бе казал, че не обядва, изяде скаридите си с добър апетит.
Когато свършихме, аз си поръчах двойно еспресо, а на него му напълниха чашата отново.
Допих кафето и започнах наново:
— Да се върнем пак на въпроса за генетичното наследство. Има ли други деца… от предишни бракове?