— Не. Въпреки че е имало предишни бракове. За господин Дикинсън. Но няма деца.
— Какво е станало с първата госпожа Дикинсън?
Въпросът ми като че ли го раздразни.
— Почина от левкемия. Прекрасна млада жена. Бракът им е продължил само две години. За господин Дикинсън беше много трудно. Именно тогава страстта му да колекционира произведения на изкуството се задълбочи.
— Какво колекционираше?
— Картини, рисунки, гравюри, антики, гоблени. Имаше изключително чувство за композиция и цветова гама. Издирваше повредени шедьоври и ги даваше за реставрация. Някои от тях даже реставрираше сам — научил се е на това изкуство още като студент. Реставрацията беше неговата истинска страст.
Помислих си как е реставрирал втората си жена. Сякаш усетил посоката на мислите ми, Дъчи ме изгледа строго.
— А от какво друго — подзех отново аз, — освен от ярка светлина и силен шум, се страхува Мелиса?
— От тъмното. От това да не остане сама. А понякога и от съвсем нищо.
— Какво искате да кажете?
— Ами изпада в пристъп без никаква провокация.
— Как изглежда пристъпът й?
— Нещо като това, което преди малко ви описах. Плач, ускорено дишане, тичане и писъци. Понякога просто ляга на пода и рита с крака. Или сграбчва най-близкия възрастен човек и се вкопчва в него като… удавник за сламка.
— Най-общо казано, получава ли пристъп, когато нещо й се откаже?
— Не е типично… но, разбира се, има и такива случаи. Не харесва много да я ограничават. Кое дете харесва?
— Значи има и прищевки, но тези пристъпи са нещо повече, така ли?
— Аз говоря за истински страх, докторе. Паника. Идва като гръм от ясно небе.
— Казвала ли ви е някога какво я плаши?
— Чудовища. „Лоши неща.“ Понякога твърди, че чува шумове. Или че вижда, или чува разни неща.
— Неща, които никой друг не вижда, нито чува?
— Да.
Потреперване на гласа.
Казах:
— Това безпокои ли ви? Искам да кажа, повече от останалите симптоми.
— Замислям се — каза той тихо.
— Ако се безпокоите, че е налице някаква психоза или пък смущение в мисловния й процес, забравете. Освен ако няма нещо друго, за което не сте ми казали. Като например самоунищожително поведение или пък странен говор.
— Не, не, нищо подобно няма — отвърна той. — Предполагам, че всичко това се дължи на въображението й.
— Точно така е. Тя има добро въображение, но доколкото разбрах досега, не губи връзка с действителността. Децата на нейна възраст обикновено виждат и чуват неща, които възрастните нито чуват, нито виждат.
Той ме гледаше със съмнение.
Продължих:
— Това е като игра. Игра на фантазията. Театър на детството. Хлапетата съчиняват цели композиции в главите си и много често разговарят с въображаеми другарчета. Това е нещо като самовнушение и е необходимо за здравословното израстване на човека.
Съмнението в очите му не изчезна, но поне слушаше.
— Фантазирането може да се окаже добър метод за лечение, господин Дъчи. Всъщност може да намали страха у децата, като им даде чувство за контрол върху живота им. Обаче при някои деца, тези, които са напрегнати, интровертни и живеещи в стресова околна среда… същата тази способност да рисува въображаеми ситуации може да предизвика тревога. Въображаемите ситуации просто стават много ярки. Освен това при нея може да има и друг съществен фактор. Нали казахте, че баща й бил отличен реставратор. Да е показвал влечение към друг вид съзидателен труд?
— Разбира се. Той беше архитект по професия и надарен художник на млади години.
— А защо е спрял?
— Успял е да убеди сам себе си, че не е достатъчно добър, за да оправдае времето, което посвещава на рисуването, унищожил е всичките си работи и се е посветил на колекционерство. Оттогава никога не хванал четка. Пътувал по света. Дипломиран е като архитект от Сорбоната. Обичаше Европа. Построил е няколко прекрасни сгради, преди да изобрети диагоналната подпора.
— Диагоналната подпора?
— Да — отвърна той, обяснявайки сякаш какво е азбука. — „Подпора на Дикинсън“. Това е подпора от закалена стомана, прилагана само в строежите.
— А госпожа Дикинсън? — попитах аз. — Тя е била актриса. Да знаете за нещо друго освен това?
— Нямам представа, докторе.