Типичен нов пациент.
Като че ли това, което се бе случило до този момент, бе само пробно изпитание и сега бе истинското начало.
Започна със същите меки изображения, които ми бе представила по време на първия сеанс, после бързо премина на по-тъмни отсенки, облачни небеса, сиви и тъжни рисунки.
Скицираше унило изглеждащи животни, анемични градинки, самотни деца в статични пози, прескачайки от тема на тема. Но някъде към втората половина на сеанса успя да намери тема, на която се задържа по-дълго — редици от къщи без врати и прозорци, голи и паянтови сгради, построени в горички от прилични на скелети дървета под мрачно, защриховано в черно небе.
Няколко листа по-късно към тях тя прибави и някакви сиви форми, приближаващи се към къщите. Сиво, което се превръщаше в черно и постепенно придобиваше човешка форма. Очертания на мъже с шапки, дълги палта и издути чували.
Рисуваше с такъв яд, че пробиваше хартията, късаше я и започваше отново.
Моливите и пастелите се топяха като близалки. Всяка завършена работа биваше накъсвана с яростна методичност. Така продължи цели три седмици. След края на сеанса излизаше от кабинета ми, без да каже дума, крачейки твърдо като истински малък войник.
През четвъртата седмица вече завършваше последните десет-петнадесет минути от сеанса, играейки на разни игри. Никакви разговори. Играеше много съсредоточено и с почти никакво видимо удоволствие.
Понякога я довеждаше Дъчи, но постепенно Ернандес започна да се появява по-често, който продължаваше да гледа на мен с предубеждение. После започнаха да се появяват и други придружители — смугли здрави младежи, миришещи на изпотени от работа тела, които толкова си приличаха, че понякога си мислех, че са един и същи човек. От Мелиса научих, че това са петимата синове на Ернандес.
Посещенията понякога се разнообразяваха от присъствието на едра, месеста жена, на възраст горе-долу колкото Дъчи, със силно стегната назад коса и бузи като мехове. Собственичката на дълбокия френски акцент. Мадлен, готвачка и камериерка. Тя идваше винаги много изморена и изпотена.
Всички те се изнизваха моментално, щом Мелиса прекрачеше прага на кабинета ми, и идваха точно в края на сеанса. Тази точност, както и начинът, по който избягваха да ме гледат в очите, твърде много намирисваше на лустрото на Дъчи. А самият той, когато идваше, бързаше най-много от всички да се измъкне, без дори да влиза в чакалнята. Молбата ми да събира данни и информация остана без последствия.
Но с времето това ме безпокоеше все по-малко и по-малко.
Защото състоянието на Мелиса като че ли започна да се подобрява. Без негова помощ. Без ничия помощ. Десет седмици след началото на лечението тя вече бе друго дете — освободено, подозрително спокойно, без повече да си мачка пръстите, без да крачи нервно. Пускаше усмивки. Отпускаше се по време на игра. Смееше се на репертоара ми от училищни вицове. Изобщо се държеше като дете. И макар че все още не искаше да говори за страховете си, пък и за каквото и да било интересно за мен, рисунките й бяха станали по-малко панически, мъжете с чувалите постепенно изчезваха. По гладките каменни стени на къщите, които сега вече стояха здраво на земята, бяха започнали да избиват като пъпки врати и прозорци.
Рисунки, които тя запазваше и ми показваше с гордост.
Прогрес ли бе това? Или просто маска на щастливо седемгодишно хлапе, което си я нахлузваше заради неговия психотерапевт?
Информацията как се държи тя извън кабинета би ми помогнала много в правилната преценка. Но тези, които можеха да ми кажат, се криеха от мен като от зараза.
Дори Ийлин Уагнър бе изчезнала от хоризонта. Няколко пъти се обаждах в кабинета й и оставях съобщения, на които така и никой не отговори. Нещо работата й не върви, предположих. Вероятно се занимава и с нещо друго, за да свърже двата края.
Позвъних в Центъра за медицински персонал в окръга да разбера дали няма и втора работа. Според компютрите им нямаше. Пак звънях в кабинета й и пак оставях съобщения, на които пак никой не отговаряше.
Странно, като се има предвид с какво желание започна в началото този случай, но всичко, свързано с него, бе странно и аз вече бях свикнал.
Спомняйки си какво ми бе казала Ийлин за фобията на Мелиса към училище, аз попитах Мелиса за името на училището, издирих му номера от указателя и позвъних. Представих се като неин лекар и когато администраторката отсреща прие, че съм педиатър, не уточних. Помолих да ме свържат с учителката на Мелиса — някоя си госпожа Вера Адлер, която потвърди, че в началото на срока Мелиса наистина не е идвала на училище доста дълго време, но оттогава насам го посещавала редовно и „социалният й живот“ бил по-добър.