— Да не е имала някакви социални проблеми, госпожо Адлер?
— Не бих казала. Имам предвид, никога не е представлявала проблем, докторе. Но не беше най-затвореното дете, беше като че ли малко стеснителна. Отнесена в някакъв свой свят. Сега обаче започна да общува по-охотно. Болна ли беше, докторе?
— А, просто обичайните неща — отвърнах. — Обикновена проверка.
— Какво да ви кажа, тя се справя чудесно. Бяхме започнали да се безпокоим, отсъства толкова дълго. Сега обаче всичко е наред. Много приятно и изключително будно момиченце. Толкова се радваме, че се приспособи…
Благодарих й и затворих окуражен. Пратих по дяволите всички възрастни и продължих да си върша работата.
Към края на четвъртия месец Мелиса вече имаше кабинета ми като втори дом. Влизаше с усмивка и се насочваше право към масата за рисуване. Знаеше всичко къде е, познаваше кога една книга не е оставена на мястото й, веднага го намираше и я връщаше там. Като при реставрация. Показваше изключителна способност за възприемане на детайлите, която напълно съвпадаше с чувството й към възприемане изобщо, както ми го бе описал Дъчи.
Дете, чиито сетива работеха на пълни обороти. За нея животът никога не би могъл да бъде скучен. А спокоен?
В началото на петия месец тя заяви, че е готова да разговаря отново. Каза ми, че искала да бъдем като един екип — точно както й бях казал аз в началото.
— Готово. Върху какво искаш да поработим?
— Върху тъмното.
Запретнах ръкави, готов да демонстрирам всяко зрънце мъдрост, събрано от мен още от гимназията. Първо я научих да разпознава предупредителните сигнали за тревога — какво чувства при наближаването на страх. После я обучих на пълно отпускане, което преминаваше в състояние на чиста хипноза поради лекотата, с която преминаваше в света на въображаемото. Тя усвои самохипнозата само за един сеанс, можеше да потъне в транс за броени секунди. Научих я да си служи със знаци с пръстите, за да може да поддържаме връзка, докато е потънала, и най-накрая започнахме обезчувствителния процес.
Слагайки я да седне на стола, аз й казвах да си затвори очите и да си представи, че седи на тъмно. В тъмна стая. Виждах как тялото й се стяга и показалецът й се повдига. Прогонвах напрежението с извикване на представа за нещо много спокойно и комфортно. Когато отново се отпускаше, пак я връщах в тъмната стая. Включване, изключване, включване, изключване и така в същия дух, докато съзнанието й възприемеше образа. След седмица и нещо тя вече бе победила въображаемата тъмнина и бе готова да се срещне с истинския враг.
Дърпах пердетата на кабинета и си инсталирах реостатен ключ, за да мога да регулирам степента на тъмнина. Постепенно я увеличавах, реагирайки на признаците за напрежение с инструкции за все по-дълбоко и по-дълбоко отпускане.
След единадесет сеанса дърпах пердетата докрай и двамата с нея потъвахме в абсолютна тъмнина. Броях секундите на глас и се вслушвах в ритъма на дишането й, готов да реагирам светкавично и на най-малкия признак за промяна.
Възнаграждавах всеки успех с висока награда — евтини пластмасови играчки, които купувах на едро. Те обаче я радваха много.
В края на месеца тя вече се бе превърнала в нощна птица. През цялото време двамата седяхме в мастиленочерна тъма и тя бърбореше с бодро гласче за училището.
Накрая предложих да се заемем със съня й. Тя се усмихна и се съгласи.
Обаче имаше един проблем. Техниката, измислената от мен техника, спечелила ми известност, можеше да бъде приложена само с помощта на семейството. Някой трябваше много точно да следи поведението й по време на сън.
Един петък следобед аз притиснах Дъчи, преди да успее да се измъкне. Той ме погледна примирено и попита:
— Какво има, докторе?
Подадох му един бележник с милиметрова хартия и два подострени молива и придавайки си вид на професор, изнасящ лекция, започнах да издавам заповеди. Преди лягане Мелиса трябва да упражнява отпускане. Той не бива да й напомня или да я кара да го прави. Работата му е само да отбелязва дали го прави, както и бройката на „нощните ужаси“. Нощите без ужаси трябва да възнаграждава на сутринта с някоя от дрънкулките, които тя толкова харесва. Нощите с ужаси не бива да се коментират.