— Но, докторе — каза той, — тя ги няма.
— Какво няма?
— Ужаси. Сънят й от седмици насам е съвършено спокоен. Подмокрянето също изчезна.
Хвърлих поглед към Мелиса, подала се иззад гърба му, и видях усмивката й.
— Промяната бе наистина… забележителна — тъкмо казваше Дъчи. — Именно затова не мислех, че е необходимо да…
Казах:
— Наистина се гордея с теб, Мелиса.
— Аз се гордея с вас, доктор Делауер — каза тя и се закиска. — Ние сме един страхотен екип.
Тя продължаваше да се възстановява по-бързо, отколкото науката можеше да обясни. Просто минаваше скокообразно през съставените от мен планове и графици за лечение.
Но никога не можахме да разговаряме на теми, които смятах за съществени — смърт, обезобразяване, самота. Микокси с киселина.
Осем месеца след началото на сеансите тя ми каза, че всичките й страхове са изчезнали. Рискувайки да си навлека гнева й, предложих да намалим сеансите на два на седмица. Тя се съгласи с такава готовност, че разбрах, че си е мислела същото.
Въпреки това очаквах няколко крачки назад, когато осъзнае загубата на време и внимание, но това не стана. Към края на годината вече бяхме на един сеанс седмично. Качеството на сеансите също се бе променило. Бе станало по-равнодушно. Много игри. Никакви драми.
Лечението бе към края си. Пълна победа. Помислих си, че Ийлин Уагнър би се радвала да узнае за това, опитах се отново да се свържа с нея, получих сигнал „такъв номер няма“. Обадих се в болницата и разбрах, че е закрила кабинета си, отписала се от центъра и не оставила никакъв адрес.
Странно. Но това не бе моя работа.
Чековете от Първа фидуциарна банка продължаваха да пристигат.
На деветия си рожден ден тя дойде с подарък. За нея аз не бях купил — много отдавна бях решил за себе си да не купувам нищо на пациентите. Но това като че ли не я засегна и тя направо цъфтеше от щастие, че дарява нещо някому.
Подарък, който беше твърде голям, за да го носи сама. Сабино го внесе в кабинета ми.
Огромна кошница с увити в специална хартия плодове, сирене, малки бутилчици вино, кутийки хайвер, пушени стриди и пушена пъстърва, пастет от кестени, бурканчета с туршии и компоти.
Вътре имаше картичка.
НА ДОКТОР ДЕЛАУЕР С ЛЮБОВ, МЕЛИСА Д.
От другата страна бе нарисувана къща. Най-хубавата, нарисувана от нея — с внимателно нанесени светлосенки, с много прозорци и врати.
— Много е красива, Мелиса. Благодаря ти много.
— Няма за какво.
Усмихваше се, но очите й бяха пълни със сълзи.
— Какво има, моето момиче?
— Искам…
Тя се обърна с гръб към мен, устреми поглед към библиотеката и обгърна раменете си с ръце.
— Какво има, Мелиса?
— Искам… Може би е време… да… вече да не…
Гласът й постепенно заглъхна и не довърши изречението. Сгуши глава в раменете. Замачка си ръцете.
— Искаш да кажеш, че вече няма нужда да идваш ли?
Бързи, последователни кимания.
— Ами че в това няма нищо лошо, Мелиса. Ти се справи страхотно. Аз наистина съм горд с теб. Така че ако искаш да опиташ вече сама, аз го разбирам и мисля, че е чудесно. И няма защо да се безпокоиш. В случай че имаш нужда от мен, аз съм тук.
Тя се завъртя рязко и впери поглед в мен.
— Аз съм на девет години, доктор Делауер. Мисля, че вече мога и сама да се справям.
— И аз така мисля. И не се безпокой, че нараняваш чувствата ми.
Тя заплака.
Приближих се до нея и я прегърнах. Тя сложи глава на гърдите ми и захълца.
— Знам, че е трудно — продължих. — Ти се притесняваш, че ще нараниш чувствата ми. Сигурно отдавна се притесняваш.
Кимания през сълзи.
— Много мило от твоя страна, Мелиса. Високо ценя загрижеността ти за чувствата ми. Но няма защо да се притесняваш. Всичко е наред. Разбира се, ще ми липсваш, но аз ще си спомням за теб. И това, че прекъсваме сеансите, съвсем не означава, че няма да поддържаме връзка. По телефона. Или да си пишем. Дори можеш да идваш и когато нищо не те притеснява. Просто да ми кажеш здравей.
— Други пациенти правят ли го?
— Разбира се.
— А как се казват? — Лукава усмивка.
И двамата се разсмяхме.
— Най-важното нещо за мен, Мелиса, е това, че ти се справи чудесно. Как успя само да преодолееш страховете си… Впечатлен съм.