— Съжалявам, тази сутрин ще работя.
— Така ли? Да тръгвам ли?
— Не, не с пациенти. Ще пиша.
— А-а — проточи той с пренебрежителен жест. — Мислех, че ще работиш истинска работа.
— За мен тя е истинска.
— Какво, старите тъпотии?
Кимнах.
Той изсумтя и каза:
— Искаш ли да го направя вместо теб?
— Кое?
— Да го напиша вместо теб.
— Как ли пък не!
— Не, сериозно. Драскачеството винаги ми е идвало отръки.
Той захапа препечена филийка и по корема му се посипаха трохи. Не направи никакъв опит да ги изтръска.
— Благодаря ти, Майло, но нямам намерение да използвам чужд труд. Това е научен труд. Статия за едно списание по психология. — Приближих се към кафеварката и започнах да приготвям кафе. — А как върви твоята работа?
Той ми отправи много дълъг и много мрачен поглед.
— Все същото. Бюрократчета с усмихнати личица. Този път обаче бяха докарали и психаря на управлението.
— Мислех, че си отказал консултации.
— Да, но те смениха думата и сега не му викат консултации, а стресова оценка. Терминология на наказанието.
Той поклати глава.
— Всички тия мазнолики скапаняци, говорещи тихо и бавно… Сякаш съм им някакъв си склеротик. Интересуващи се за адаптацията ми. За нивото на стреса ми. Споделящи загрижеността си. Забелязал ли си, че хората, които говорят, че споделят загрижеността си, никога всъщност не го правят? Освен това не забравиха да ме осведомят, че всичките ми медицински бумаги били събрани от управлението и затова сега то разполагало с копия от всичките ми лабораторни изследвания. Наистина ли съм искал да се върна на активна служба? — Той направи физиономия. — Какви тъпанари, а? Аз им се усмихнах и им казах колко е странно, че когато съм си вършел работата, никой пет пари не е давал за нивото на стреса ми и за всички останали тъпотии.
— А как реагираха те на този опит да ги очароваш?
— С още повече усмивки. А после настъпи онази… мазна тишина, толкова мазна, че картофи да пържиш в нея. Четат ти съзнанието. Без съмнение оня задник, психарят на управлението, ги беше настроил… Но какво да се прави, такава е целта на занятието при военните — смажи индивидуалността.
— И как завърши цялата работа?
— Послушах ги малко как си дрънкат, после станах, казах, че имам неотложна среща, и си излязох. — Продължаваше да яде и да пие. — Нападение над по-висш офицер. Голяма работа.
Усмивката му се разшири.
— Да, но забравяш същественото. По телевизията.
Той се ухили и вдигна млякото да отпие, но усмивката му бе твърде широка и той се отказа.
— Какво толкова, в края на краищата живеем в ерата на медиите, не е ли така? Шефът винаги си слага маска „среща с пресата“, прилична на палачинка. Е, дадох им да си отхапят няколко хапки, дето никога няма да забравят.
— И още как. Как е положението с Фриск?
— Казват, че сладкото му носленце се оправяло доста добре. Новите зъби изглеждали почти досущ като старите. Смайващо е какви чудеса върши съвременната пластична хирургия, а?
— Върнал ли се е на работа?
— Нееее. Изглежда, стрес нивото му е твърде високо и се нуждае от по-дълго възстановяване. Но ще се върне. Ще го ритнат нагоре по стълбицата, където може да прецаква работата на по-високо равнище и систематично да нанася вреда.
— Той е зет на помощник-шефа, Майло. Имаш късмет, че си още в полицията.
Той тръшна млякото на плота.
— Да не мислиш, че ако можеха да ме изхвърлят, нямаше да го направят? Те са в положение или аз, или те и го знаят, затова го увъртат. Оня задник ме използва за шибано чучело. Адвокатът, с когото Рик ме накара да говоря, ми каза, че имам основание за подаване на граждански иск, каза ми, че съм можел да отнеса всичко в пресата и да ги оставя да го дъвчат с месеци. Но аз отказах, защото това беше само между нас двамата и само ние можехме да го разрешим. Това, че го направих пред телевизията, бе допълнителна застраховка, да, няколко милиона свидетели, така че никой да не може да каже, че не е станало по начина, по който стана. Ето защо го ударих, след като каза какъв голям герой съм и ми даде наградата. Никой да не може да каже, че гроздето било кисело. Управлението ми е длъжник, Алекс. Те трябва да са благодарни, че всичко, което направих, бе само да му разкрася физиономията. Какво ме интересува чий зет е? Той да е благодарен, че не му изтръгнах дробовете и не ги подхвърлих към камерите.