Жена му беше брюнетка и имаше красиво лице, макар и с доста строги черти — от Холивуд биха я наели да играе ролята на потиснатата стара мома, готова изведнъж да разцъфне. Бе облечена в плетена блуза без яка и бе наметнала на едното си рамо меко шалче. Късата прическа приятно обрамчваше лицето й. На верижка, преметната през врата, висяха очилата й. Бе достатъчно млада, за да е дъщеря на Лио Габни.
Вдигнах поглед. Мелиса продължаваше да си играе с преспапието.
Продължих да чета. В статията се разказваше за пионерските изследвания на Лио Габни в областта на страховите неврози, проследяваше се кариерата му през три десетилетия научноизследователска дейност върху животни и хора в Харвард.
Урсула Кънингам-Габни бе описана като бивша студентка на съпруга си и притежателка на две титли — по обща медицина и психология.
После статията се разпростираше върху научните им постижения, които познавах много добре, но най-интересен бе краят, където репортерът цитираше Лио Габни:
Агорафобията се нуждае от лечение колкото разнородно, толкова и новаторско. Ние не се ограничаваме с работа само в кабинета. Ходим по домовете, по работните места, изобщо навсякъде, където е грубата действителност.
Пак червени кръгчета около думите агорафобия и по домовете. Останалото представляваше техни случаи, описани под измислени имена, и аз ги прескочих.
— Готово.
Мелиса остави преспапието.
— Чували ли сте за тях?
— За Лио Габни съм чувал. Той е много известен и е извършил изключително важна научноизследователска работа.
Върнах й изрезката. Тя я пое и отново я сложи в чантичката си.
— Още като прочетох това, и си казах, че е само за майка. Бях започнала да търся… бяхме вече говорили за това, майка и аз. Че трябва да направи нещо за… проблема си. Всъщност с години говорихме за това. Подхванах въпроса още от петнадесетгодишна. Тогава вече бях пораснала достатъчно, за да видя колко много й пречи. Искам да кажа, аз знаех, че е… различна. Но след като цял живот си живял с един човек и той е винаги един и същ, свикваш.
— Вярно — вметнах.
— С годините започнах да чета повече психология и започнах повече да разбирам хората. Дадох си сметка колко трудно й е било, дадох си сметка, че тя е болна. И ако я обичам, мое задължение е да й помогна. Затова се заех да й говоря. Отначало тя не ми отговаряше, опитваше се да смени темата. После започна да твърди, че й няма нищо, трябвало да се грижа не за нея, а за себе си. Но аз продължих така, в малки дози. Накрая започна да говори истински за проблема си. За това колко трудно й било, колко зле се чувствала, че не може да бъде истинска майка като всички останали, но всеки път, като се опитвала да излезе, страхът просто не й давал. Действал й не само психически. Получавала психически пристъпи. Не можела да диша. Усещането било като че ли умира. Как, попаднала в такъв капан, се чувствала безполезна, безпомощна и изпитваща вина, че не може да се грижи за мен.
Тя отново стисна колене, впери поглед в преспапието, после пак го вдигна към мен.
— Казвах й, че това е смешно. Тя бе страхотна майка. Тя плачеше и казваше, че това не било вярно, а че аз бих се справила чудесно. Въпреки нея, а не поради нея. Ужасно ме заболяваше, като чуех това, и аз също се разплаквах, прегръщахме се. Непрекъснато ми говореше колко съжалявала и колко се радвала, че съм била много по-добре от нея. Че съм щяла да живея нормално, да се махна и да видя неща, които тя никога не е виждала, и да правя неща, които тя никога не е правила.
Тя спря и си пое въздух.
Казах:
— Сигурно ти е било много трудно. Да слушаш всичко това. Да виждаш болката й.
— Да — отвърна тя и сълзите й потекоха.
Отскубнах една салфетка от кутията и й я подадох. Изчаках да се поуспокои.
— Казах й — продължи тя, похълцвайки, — че в никакъв случай не съм била по-добре от нея. Че сега мога да излизам и да общувам със света, защото съм получила помощ. От вас. Защото тя е проявила достатъчно грижовност, за да ми потърси помощ.
Помислих си за детския глас, записан на лента от телефонна служба за помощ.