Натъртвайки на приятелки със съвсем леко смръщване.
— За какво си говореха двете, не мога да ви кажа, защото тя, доктор Урсула, винаги внимаваше да държи майка далеч от всички. От персонала, от мен. Но не като да застане срещу теб и да ти го каже… тя просто умее да те погледне с поглед, който говори, че ти не трябва да бъдеш там.
Същото смръщване.
— Най-накрая, след около месец, двете започнаха да излизат по-далеч. В двора. Разхождаха се. Това продължи дълго, месеци, без никакво видимо подобрение. Майка се разхождаше из двора и без лечението. Този етап сякаш продължи безкрайно и никой не си даваше труда да ми каже какво всъщност става. Започнах да се питам дали те… дали тя знае какво прави. Дали съм постъпила правилно, като съм я довела вкъщи. Единствения път, когато се опитах да попитам за това, се получи много неприятно.
Тя млъкна и започна отново да извива ръце.
Подканих я:
— Какво стана?
— Настигнах доктор Урсула в края на сеанса, точно преди да се качи в колата си, и я попитах какво става с майка. Тя само се усмихна и ми каза, че всичко върви добре. Ясно давайки ми да разбера, че това не е моя работа. После ме попита дали нещо не ме притеснява. Но не че я интересува. Не по начина, по който вие бихте попитали. Почувствах се като че ли ме просва на масата и ме анализира. Тръпки ме побиха. Едва я изчаках да си тръгне!
Гласът й се бе повишил, тя почти викаше. Изведнъж обаче се усети, почервеня и запуши уста с длан.
Усмихнах й се насърчително.
— Но след това — продължи тя — разбрах всичко. Поне така мисля. Необходимостта от поверителност. Замислих се и си спомних как често ви питах за имената на другите хлапета просто за да видя дали ще нарушите тайната. Проверявах ви. И след като разбрах, че няма да я нарушите, се почувствах много добре, много спокойна и уверена. — Тя се усмихна. — Сигурно е било ужасно, нали? Да ви проверявам по такъв начин.
— Сто процента нормално — отвърнах.
Тя се засмя.
— Е, вие издържахте проверката, доктор Делауер. — Бузите й се зачервиха още повече и тя извърна глава. — Много ми помогнахте.
— Радвам се, Мелиса. Благодаря ти, че го казваш.
— Сигурно да си психотерапевт — подзе тя — е приятна работа. През цялото време да казваш на хората, че са добре. А не като другите лекари — да предизвикваш болка.
— Понякога и тук може да стане болезнено, но общо взето си права. Работата наистина е велика.
Тя прокара пръст по преспапието, после го отдръпна.
— Благодаря ви. За всичко, което сторихте за мен. Вие не само ме отървахте от страховете ми, но ми показахте и че хората могат да се променят… че могат да побеждават. Понякога е трудно да го забележиш, особено ако си затънал в нещо. Мислех си дори дали да не запиша психология. Може би дори да стана психотерапевт.
— От теб би могло да излезе добър терапевт.
— Наистина ли мислите така? — попита тя, вдигайки просиял поглед към мен.
— Да, разбира се. Ти си умна. Съчувстваш на хората. И си търпелива. От това, което ми разказа досега как си търсила помощ за майка ти, ти имаш изключително търпение.
— Да, но — възрази тя — аз я обичам. Не знам дали бих била толкова търпелива с някой друг.
— Може даже да ти е по-лесно, Мелиса!
— Да, май че е така. Защото, да си кажа правичката, докато всичко това ставаше, изобщо не се чувствах търпелива. Понякога ми се искаше да й се разкрещя, да й викна да се стегне и да се промени. Но не можех. Тя ми е майка. И винаги се е държала прекрасно с мен.
— А на това отгоре, след като си преживяла толкова неща, за да й осигуриш помощ, гледаш как двете с доктор Урсула се разхождат из двора с месеци. Без нищо да се получи. Това наистина поставя търпението на изпитание — казах.
— И още как! Започнах наистина да се отнасям скептично. После изведнъж започна промяната. Доктор Урсула я изведе на улицата. Само няколко крачки по тротоара и тя получи пристъп, когато стъпи на него. Но това бе първа стъпка извън стените, откакто… всъщност за първи път я виждах да го прави. Освен това доктор Урсула не я завлече веднага вкъщи поради пристъпа й. Даде й някакво лекарство — от инхалатор, какъвто използват за астма, и я накара да остане, докато се успокои. На другия ден отново излязоха, после пак и пак и майка продължаваше да получава пристъпи… беше наистина трудно да се гледа. Но накрая успя да остане на тротоара без никакви пристъпи. След това двете тръгнаха из квартала. Хванати под ръка. И най-сетне, преди около два месеца, доктор Урсула я сложи на волана. В любимата й кола — в оня малък „Ролс-ройс Сребърна зора“, модел 1954-а, но в прекрасно състояние. Направен по поръчка. Баща ми го поръчал, когато бил в Англия. Един от първите с хидроусилвател на волана. И затъмнени стъкла. После й го подарил. Тя винаги бе обичала тази кола. Понякога сядаше в нея, след като я измиеха, но с изгасен двигател. Никога не я бе карала. Сигурно е казала на доктор Урсула нещо в смисъл че това е любимата й кола, защото изведнъж ги видях да минават покрай мен в нея. Излязоха от портата и подкараха по улицата. Тя е в състояние да кара, ако с нея в колата има някой. Кара до клиниката с доктор Урсула или с някой друг. Не е далече, ей къде е Пасадина. Може би не звучи толкова драматично, но след като знам в какво състояние бе преди година, то си е направо чудо, не мислите ли?