— Така е. Колко пъти ходи до клиниката?
— Два пъти седмично. Понеделник и четвъртък, за групова терапия. С други жени със същия проблем.
Усмихната, със съвсем сухи очи, тя се облегна назад.
— Толкова се гордея с нея, доктор Делауер. Не искам да й обърквам положението.
— Като отидеш в Харвард ли?
— Като правя каквото и да било, което би могло да го обърка. Представям си как майка е по средата на везните. От едната страна е страхът, от другата — щастието. В момента се накланят към щастието, но непрекъснато си мисля, че всяка промяна, колкото и малка да е, може да ги наклони в другата посока.
— Говорила ли, си с доктор Урсула за сътресението, което може да предизвика заминаването ти?
— Не — отвърна тя, внезапно помрачнявайки. — Не, не съм.
— Останах с впечатление — казах, — че въпреки че доктор Урсула е помогнала на майка ти толкова много, тя май не ти е приятен човек.
— Вярно е. Тя е много… тя е студена.
— А има ли у нея нещо друго, което да те безпокои?
— Само това, което казах. За това, дето ме анализира… Не мисля, че ме харесва.
— Защо мислиш така?
Тя поклати глава. Една от обеците й проблесна на слънцето.
— Просто… излъчването й. Знам, че това звучи… неточно, но тя просто ме кара да се чувствам дискомфортно. Начинът, по който ме кара да се махам, без да го каже… Така че как бих могла да говоря с нея за нещо толкова лично? Тя само гледа как да ме унизи… чувствам, че иска да ме изключи.
— Опита ли се да говориш с майка ти за това?
— На два пъти говорих с нея за терапията й. Тя каза, че доктор Урсула я водела по стъпала и тя трябвало да ги изкачва бавно. Че ми била много благодарна, задето съм й осигурила тази помощ, но че вече трябвало да се държи като голямо момиче и да прави всичко самостоятелно. Не настоях, не исках да направя нещо, което би… разрушило всичко това.
Извиване. Отмятане на косата.
Казах:
— Мелиса, не се ли чувстваш малко пренебрегната? От лечението?
— Не, изобщо не е това. Разбира се, бих искала да знам нещо повече… особено пък с моя интерес към психологията. Но не това е важно за мен. Щом за да даде лечението резултат е необходима тайна, чудесно, нямам нищо против. Дори и това, което е станало досега, е огромен прогрес.
— И ти се съмняваш, че прогресът няма да продължи?
— Не знам — отвърна тя. — Като гледаш всеки ден, ти се струва, че всичко върви толкова бавно. — Тя се усмихна. — Ето, виждате ли колко съм търпелива?
— Значи, въпреки че майка ти е изминала дълъг път, ти все още не си убедена, че прогресът й не е достатъчен, за да я оставиш сама.
— Точно така.
— И ти е неприятно, че не знаеш нищо за прогнозата поради начина, по който доктор Урсула се държи с теб.
— Много неприятно.
— А доктор Лио Габни? Дали с него би разговаряла по-спокойно?
— Не — отвърна тя. — Аз изобщо не го познавам. Както казах, той се появи само в началото. Истински човек на науката — стремителна походка, записва всичко, командва жена си. Той е босът в тази връзка.
Заключението й бе последвано от усмивка.
— Въпреки че майка ти — подзех отново аз — ти казва, че иска да отидеш в Харвард, ти не си сигурна дали може да го понесе. И не можеш да говориш с никого, за да разбереш дали може.
Тя поклати глава и се усмихна слабо.
— Безизходно положение, а? Глупаво се получава.
— Съвсем не.
— Ето че пак започвате — каза тя. — Да ми казвате, че съм добре.