И двамата се усмихнахме.
Продължих:
— Кой още може да се грижи за майка ти?
— Ами… персоналът. И освен това Дон… това е съпругът й.
Подхвърли тази малка бомба, после я завоалира с невинно изражение на лицето.
Аз обаче не можах да удържа изненадата в гласа си:
— Кога се омъжи?
— Само преди няколко месеца.
Започна да мачка ръце.
— Няколко месеца — повторих аз.
Тя се размърда и добави:
— Шест.
Мълчание.
Казах:
— Искаш ли да ми разкажеш за това?
Изглежда, много не й се искаше. Но започна:
— Казва се Дон Рамп. Бил е актьор. Не голям… малки роли. Каубои и войници, такива работи. Сега има ресторант. В Пасадина, не в Сан Лабрадор, защото в Сан Лабрадор не се разрешава продажба на алкохол, а той сервира всякакви видове бира и ейл. Това му е специалитетът. Вносна бира. И месо. Говеждо филе. Нарича се „Халба и меч“. Навсякъде из залата има пръснати мечове и брони. Като в стара Англия. Малко е глупаво, но за Сан Лабрадор е екзотично.
— А как се запознаха?
— Искате да кажете, след като майка ми не излиза?
— Да.
Ръцете се замачкаха по-бързо.
— Това беше моя… аз ги запознах. Бях веднъж в „Халбата“ с приятели, училищна история. Дон беше там, посрещаше хората и когато разбра коя съм, седна при нас и ми каза, че познавал майка. Отпреди години. От снимачната площадка. Даже веднъж работили заедно. Той започна да пита за нея. Как е, как живее, такива работи. И непрекъснато повтаряше колко прекрасна личност била, толкова красива и талантлива. Каза ми, че и аз съм красива — вметна тя.
— А ти мислиш, че не си?
— Да гледаме реално, доктор Делауер! Както и да е, той бе толкова приятен човек и освен това беше първият, когото срещах, познавал майка от по-рано, от холивудските й дни. Не съм се срещала с много хора от света на киното и когато Дон започна да говори за едно време, помислих си, че е било страхотно. Все едно да намериш връзка към миналото.
— От това до брака има доста голямо разстояние — вметнах аз.
Тя се усмихна кисело.
— Поканих го у дома, като изненада за майка. Това стана, преди да започне да се лекува. Чудех се какво да измисля, само и само да я тласна напред. Да започне да общува с хората. И когато пристигна с три дузини червени рози и огромна бутилка шампанско… Трябваше да ми мине през ума тогава, че крои… планове. Искам да кажа, рози и шампанско. Едното нещо води до другото. Почна да идва по-често. Следобед, преди да отвори „Халбата“. Носеше й филе, цветя и какво ли още не. Посещенията му станаха нещо обичайно и аз като че ли свикнах с тях. После, преди шест месеца, точно когато тя започна да излиза от двора, двамата обявиха, че ще се женят. Просто така. Доведоха съдия и го направиха вкъщи.
— Значи той се е виждал с нея, докато ти си се опитвала да я убедиш да се лекува?
— Да.
— Как се отнасяше той към това? И към лечението?
— Не знам — отвърна тя. — Не съм го питала.
— Но не се бореше с това.
— Не. Дон не е от тия, дето се борят.
— А какъв е?
— Чаровник. Всички го обичат — отвърна тя с ирония.
— А ти?
Тя ме погледна раздразнено и отметна косата от челото си.
— Какво аз? Той не ми се пречка.
— Мислиш ли, че е неискрен?
— Мисля, че е… кух. Холивуд в най-чист вид. Тен през зимата, живее само за ски и тенис, винаги се усмихва, дори и да няма за какво. Татко е бил задълбочен човек. Майка заслужава нещо повече. Ако знаех, че ще се стигне чак дотук, никога нямаше да го започна.
— А той има ли деца?
— Не. Никога не се е женил. Преди.
Начинът, по който натърти на „преди“, ме накара да я попитам:
— Да не се притесняваш, че се е оженил за майка ти заради парите й?
— Тази мисъл ми мина през ума… Не може да се каже, че Дон е беден, но е далеч от класата на майка.
— Да не би част от проблема ти за заминаването да е тази, че тя има нужда някой да я пази от него?
— Не, но не го смятам за способен да се грижи за нея. Защо се омъжи за него, още не мога да разбера.
— А какво ще кажеш за персонала? В смисъл за способността им да се грижат за майка ти.
— Те са чудесни — отвърна Мелиса, — но на майка й трябва нещо повече от това.
— А Джейкъб Дъчи?
— Джейкъб — повтори тя с лек трепет в гласа. — Джейкъб… почина.