— Тая процедура, дето я описа… Може ли с нея да се справи някой частен адвокат?
Той ми хвърли поглед над тортилата.
— Един обикновен адвокат? Не. Не и за един разумен период от време. Някой с добри връзки с частни детективи може да измъкне нещо, но пък частният детектив, от своя страна, трябва да има много добри връзки с полицията.
— Като например някое бивше ченге, а?
Той кимна.
— Някои от частните пичове са бивши ченгета. На всички тях им се плаща на час, а това е работа, която ще натрупа много часове. Значи, ако имаш богат клиент, добре.
— Прилича ли ти на нещо, от което би се заинтересувал?
Той остави тортилата в чинията.
— Какво?
— Една малка частна консултация, Майло. Истинско хоби. Имаш ли право да работиш, след като си в неплатен отпуск?
— Аз съм почтен гражданин и мога да правя каквото си искам. Но защо, по дяволите, да се захващам?
— Е, по-добре, отколкото да гониш малки бели топчици по поляната.
Той изхъмка. Взе тортилата, довърши я на един залък и посегна към следващата.
— По дяволите! — каза той. — Ами че аз дори не знам по колко да вземам.
— Това означава ли, че мислиш по въпроса?
— Премислям. Този твой пациент… Той ли е жертвата?
— Дъщерята на жертвата — отвърнах. — Осемнадесетгодишна. Лекувах я преди години, още като малка. Приета е да следва извън щата и не е сигурна дали трябва да замине, макар че това вероятно е най-доброто за нея.
— Защото оня боклук се е върнал, така ли?
— Има и други причини. Но все пак не мога да я насърча да тръгне, след като тоя тип се мотае наоколо, нали?
Той кимна, без да спира да яде.
— Семейството има пари — казах аз. — Точно затова те попитах за адвокат. Ако все още нямат цял батальон от тях, могат всеки момент да си го купят. Но с теб бих бил сигурен, че всичко ще бъде точно.
— Е-е, какво толкова? Карай, кажи на семейството, че ще се заема и ще го намеря.
— Благодаря.
Допихме си ко̀лите, платих и се отправихме към колата. Един от скитниците ни препречи пътя — едър мъж на неопределима възраст и раса. Майло сърдито го изгледа, после бръкна в джоба си, извади цяла шепа монети и ги тикна в ръцете на скитника, след което си избърса ръцете в панталона. Докато стигнем до колата псуваше невъздържано, но в псувните му нямаше хъс. Виждал съм къде-къде по-добри негови изпълнения.
Доктор Урсула Кънингам-Габни се бе обаждала, докато ме е нямало, и бе оставила телефон, на който щяла да бъде до края на вечерта. Аз го набрах и ми се обади гърлен, добре модулиран женски глас.
— Доктор Кънингам-Габни?
— На телефона.
— Обажда се доктор Делауер. Благодаря ви, че отговорихте на съобщението ми, доктор Габни.
— Да не би случайно да сте доктор Александър Делауер?
— Да, аз съм.
— О! — възкликна тя. — Запозната съм с вашите научни изследвания. Даже миналата година двамата с мъжа ми включихме едно от тях в библиографията за една статия за „Американ Джърнъл ъф Сайколъджи“. Чудесна работа.
— Благодаря. Аз също съм запознат с трудовете ви.
— Къде практикувате, доктор Делауер? Децата са извън нашата област, затова често ни се налага да ги препращаме.
— Аз не практикувам. Съдебномедицинска експертиза. Краткотрайни консултации.
— Разбирам. В съобщението ви обаче казвахте, че сте нечий психотерапевт.
— На Мелиса Дикинсън. Преди години й бях терапевт. И винаги съм на разположение на старите си клиенти. Неотдавна се видяхме с нея.
— Мелиса — каза тя. — Такава сериозна млада жена.
— Има за какво да е сериозна.
— Да. Разбира се. Семейната патология е дълбоко вкоренена. Доволна съм, че най-сетне е потърсила помощ.
— Главната й грижа обаче е майка й — отвърнах аз. — Раздялата. Как майка й ще понесе заминаването й за Харвард.
— Майка й много се гордее с нея. И настоява да замине за Бостън.
— Да, Мелиса ми каза. Но въпреки това се безпокои.
— Сигурно — съгласи се тя. — Но тези безпокойства са си чисто нейни.
— Значи мислите, че майка й няма да се върне в старото състояние, ако Мелиса замине?
— Едва ли, доктор Делауер. Всъщност аз дори съм сигурна, че на Джина… на госпожа Рамп ще й хареса тази нова свобода. Мелиса е умно момиче и предана дъщеря, но понякога е малко… досадна.