След малко откъм коридора се чуха стъпки. Джина стана, посрещна Мелиса на вратата, хвана я за ръката и я въведе вътре в стаята. Слагайки двете си ръце на раменете на Мелиса, тя сведе тържествен поглед към нея, като че ли щеше да й дава благословията си.
— Аз съм твоя майка, Мелиса Ан. Правила съм грешки, била съм слаба и непълноценна като майка, но това не променя факта, че съм ти майка, а ти си мое дете.
Мелиса я гледаше озадачено, после врътна глава към мен. Усмихнах й се, както ми се стори, насърчително и преместих поглед към майка й. Мелиса последва примера ми.
Джина продължи:
— Знам, че моята слабост е била бреме за теб, бейби. Но всичко това ще се промени. Нещата ще бъдат различни.
При думата „различни“ Мелиса застина.
Джина видя това и я притисна към себе си. Мелиса не се възпротиви, но и не се поддаде с охота.
— Искам да си останем винаги близки, бейби, но искам и всеки от нас да живее своя собствен живот.
— Точно това правим, майко.
— Не, не го правим, скъпа. Не съвсем. Ние се обичаме и се грижим една за друга — ти си най-добрата дъщеря, за която една майка може да мечтае. Но положението, в което се намираме, е много… объркано. Трябва да го оправим. Да развържем възлите.
Мелиса леко се отдръпна назад и втренчи поглед в нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което искам да кажа, бейби, е, че заминаването ти е златна възможност за теб. Златна ябълка. Ти си я заслужила. Толкова се гордея — цялото ти бъдеще е пред теб и ти притежаваш ум и талант да извлечеш най-доброто от него. Така че използвай тази възможност, настоявам да я използваш.
Мелиса се отскубна от нея.
— Настояваш?
— Не, не искам да кажа… Искам да кажа, бейби, че…
— Ами ако не искам да се възползвам от нея?
Гласът на Мелиса беше тих, но борбен. Като прокурор, подготвящ почвата, за да хвърли бомбата на обвинението.
Джина каза:
— Мисля, че трябва да отидеш, Мелиса Ан.
Обаче част от убеждението я бе напуснало.
Мелиса се усмихна.
— Това е чудесно, майко, но защо не ме попиташ какво мисля аз?
Джина отново я притегли към себе си и я притисна към гърдите си. Лицето на Мелиса бе безизразно.
— Това, което мислиш, бейби, е най-важно, но искам да се убедя, че знаеш точно какво наистина мислиш… че твоето решение няма да бъде повлияно от безпокойството ти за мен. Защото аз съм добре и ще продължавам да бъда добре.
Мелиса я погледна в очите. Усмивката й бе станала по-широка, но студена. Джина отклони поглед от нея, докато й говореше.
Намесих се и аз:
— Майка ти много е мислила за това. Сигурна е, че ще може да се справи.
— Така ли?
— Да, ще мога — каза Джина. Тонът й се бе вдигнал с половин октава. — И очаквам да уважиш мнението ми.
— Уважавам всички мнения, майко. Но това не означава, че трябва да ги заобикалям.
Джина отвори и затвори уста.
Мелиса хвана ръцете на майка си и ги отдели от тялото си. Отстъпвайки назад, тя сложи пръсти в гайките на дънките и остана така.
Джина каза:
— Моля те, бейби.
— Не съм бейби, майко. — Все още с усмивка.
— Не. Не си. Разбира се, че не си. Извини ме, че те наричам така. Старите навици се забравят трудно. Точно за това говорим — за промяна. Аз работя за тази промяна, знаеш с какъв труд работих досега, Мелиса. Това означава различен живот. За всички нас. Искам да заминеш за Бостън.
Мелиса погледна предизвикателно към мен.
— Говори с майка си, Мелиса — казах.
Вниманието на Мелиса се насочи към майка й, после отново към мен. Очите й се присвиха.
— Какво става тук?
Джина отвърна:
— Нищо, бей… Нищо. Двамата с доктор Делауер проведохме чудесен разговор. Той ми помогна да си изясня много неща. Чак сега разбрах защо го харесваш.
— Така ли?
Джина отвори уста да отговори, заекна и се отказа.
— Мелиса, в това семейство стават големи промени — намесих се аз. — За всички ви е тежко. Майка ти се опитва да намери правилен подход да ти каже, че е добре. За да не се чувстваш вече задължена да се грижиш за нея.
— Да — потвърди Джина. — Точно така. Наистина съм добре, моето момиче. Отивай и живей свой живот. Бъди си ти.
Мелиса не помръдваше. Усмивката бе изчезнала.