— Изглежда, тук възрастните вече са решили кое е най-доброто за малката глупачка.
— О, момичето ми! — изпъшка Джина. — Изобщо не е така!
Отново се намесих:
— Никой нищо не е решавал. Всъщност най-важното е, че двете говорите за това и оставяте вратичките за общуване отворени.
— Разбира се. И ще минем през тях, нали, моето момиче?
Джина пристъпи към дъщеря си с протегнати напред ръце.
Мелиса отстъпи към вратата и се хвана за касата й.
— Страхотно — каза тя. — Това е направо страхотно.
Очите й гневно проблеснаха и тя насочи пръст към мен.
— Не очаквах това от вас.
— Скъпа! — възкликна Джина.
Изправих се.
Мелиса клатеше глава и държеше ръце пред себе си с длани към нас.
— Мелиса… — успях само да кажа.
— Забравете! Просто го забравете!
Тя потрепери от гняв и избяга навън.
Подадох глава от вратата и я видях да тича по коридора с развяна коса.
Помислих си дали да не я настигна, после се отказах и се извърнах към Джина, мъчейки се да съчиня нещо дълбоко и прочувствено.
Но тя не бе във форма да слуша.
Лицето й беше станало призрачно бледо, а ръката й стискаше роклята на гърдите. Устата отворена, бореща се за въздух. Тялото започваше да се тресе.
Спазмите се усилваха. Спуснах се към нея. Тя залитна назад и поклати глава, задържайки ме. Очите й гледаха диво.
Бръкна в единия джоб на роклята, затърси нещо там с усилие, намери го и извади малък Г-образен инхалатор. Мушна късата част в устата си, затвори очи и с треперещ пръст натисна бутончето в горния край на дългата част.
Чу се тихо съскане. С едната ръка тя стискаше инхалатора, а с другата се подпираше на ъгъла на дивана. Задържа дъх няколко секунди, после се строполи на него.
Гърдите й трескаво се вдигаха и спадаха. Стоях, без да помръдна. Гледах как ритъмът постепенно се забавя и реших да седна до нея. Още трепереше — вибрациите се усещаха дори през меката тапицерия на дивана. Дишаше тежко през устата и се опитваше да забави дишането. Затвори очи, после отново ги отвори. Видя ме и пак ги затвори. Цялото й лице бе обляно в пот. Докоснах ръката й и тя отвърна със слабо стискане. Плътта й бе влажна и студена.
Стояхме двамата, без да помръдваме, без да говорим. Тя се опита да каже нещо, но нищо не излезе. Положи глава на облегалката и се вторачи в тавана. Очите й се напълниха със сълзи.
— Този беше малък — каза тя със слаб глас. — Удържах го.
— Да, удържахте го.
Инхалаторът още беше в ръката й. Погледна го, после го пусна в джоба си. Навеждайки се напред, тя ме хвана за ръката и отново я стисна. Издиша. Вдиша. Усетих дъха й — хладен ментов полъх.
Бяхме толкова близо един до друг, чувах ударите на сърцето й. Вниманието ми обаче бе насочено да улови други шумове — от стъпки. Мислех си какво би станало, ако Мелиса се върне и ни завари така.
Когато ръката й се отпусна, тя я отдръпна от мен. Още една-две минути и дишането й се нормализира съвсем.
— Да повикам ли някого? — попитах я аз.
— Не, не, вече съм добре. — Тя потупа джоба си.
— Какво има в инхалатора?
— Мускулен релаксант. Урсула и доктор Габни са го разработили. Много е добър. За кратко време.
— Да ви донеса ли малко вода? — попитах.
— Не, не, добре съм. Наистина. Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Това беше малък… първият от… четири седмици… Аз…
— Много важен разговор проведохте.
Тя сложи ръка на устата си.
— Мелиса!
Скочи като ужилена и изхвръкна от стаята.
Хукнах подир нея, следвайки стройната й фигура по коридора, после по една спираловидна стълба. Гледах да не я изпусна, в противен случай като нищо щях да се изгубя.
11.
Стълбата излизаше на къс коридор, точно до склад за продукти, голям като хола ми. Минахме през него и влязохме в кухнята — огромна зала в кремавожълто, чийто под бе постлан с шестоъгълни теракотни плочки. От двете страни бе пълно с хладилници и фризери, имаше и бокс за разфасоване на месо с месарски плот. От тавана, окачени на метални стелажи, висяха най-различни медни съдове и инструменти.
Никакви кухненски миризми. На един от плотовете имаше купа с плодове. Ресторантската печка с осем котлона бе пуста.
Джина Рамп ме изведе оттук и двамата влязохме в друга, по-малка кухня, след което се озовахме в голяма столова, която без проблем би приютила цяла конференция. През високите френски врати тъкмо влизаха двама мъже с тенис ракети в ръцете и кърпи около вратовете. И двамата бяха едри и добре сложени.