Рамп остана загледан в него, поколеба се дали да остане, или не, после си тръгна.
Никуист сгъна няколко пъти коленете си, разтри врат, прокара пръсти през гъстата си грива и се зае да изучава кордата на ракетата си.
Джина каза:
— Ще кажа на Мадлен да ти приготви нещо.
— Добре — отвърна той с усмивка, която този път бързо угасна.
Оставила го да стои там, тя ме поведе към предната част на къщата.
Седяхме на богато тапицирани столове в една от залите, заобиколени от шедьоври и разкош. Там, където нямаше някакво произведение на изкуството, бяха монтирани огледални панели. Всичките тези отражения преобръщаха перспективата с краката нагоре. Почти погълнат от възглавници и тапицерия, аз се чувствах като съвсем незначително човече. Гъливер в страната на великаните.
Тя поклати глава и каза:
— Какъв провал! Трябваше да го направя по-добре.
— Справихте се чудесно — отвърнах. — Трябва й време, за да се пренастрои.
— Но тя няма време. Трябва да уведоми Харвард.
— Както вече казах, госпожо Рамп, може би не бива да очаквате от нея да е готова за някакъв точно уречен срок.
Тя не отговори, затова продължих:
— Може да поиска да прекара една година тук, да ви гледа как напредвате. Да свиква постепенно с промените. Може винаги да се прехвърли в Харвард през втората си година.
— Сигурно — отвърна тя. — Но аз наистина искам тя да замине, не заради мен. — Докосна болната страна с пръст. — А заради нея. Трябва да се измъкне. От това място. Толкова е… Това е един отделен свят. Тук всички нейни нужди се посрещат, всичко се прави за нея. Това може да я осакати.
— Вие като че ли се страхувате, че ако не тръгне сега, вече никога няма да го направи.
Тя въздъхна.
— Въпреки всичко това — обхвана тя стаята с жест, — въпреки цялата тази красота то може да израсне в нея като тумор. Къща без врати. Повярвайте, знам какво говоря.
Това ме стресна. Помислих си, че не е забелязала, но тя ме попита:
— Какво има?
— Тази фраза, която току-що употребихте — къща без врати. Когато я лекувах, Мелиса често рисуваше къщи без врати и прозорци.
— О! — възкликна тя. — О, божичко! — докосвайки джоба, където беше инхалаторът.
— Изговаряли ли сте тези думи някога пред нея?
— Не мисля… Би било ужасно, ако съм го правила, нали? Да натрапвам такива образи в главата й.
— Не е задължително — отвърнах. — Аз й дадох конкретен образ. Когато започна да се оправя, тя започна да рисува къщите с врати и прозорци. Съмнявам се дали това място ще бъде за нея такова, каквото е било за вас.
— Откъде сте толкова сигурен?
— В нищо не съм сигурен — меко отвърнах аз. — Просто си мисля, че не бива да приемаме, че вашият затвор е и неин.
Пауза.
— Значи мислите, че може да остане да живее тук?
— Междувременно…
— Какво значи междувременно?
— Ами толкова, колкото е необходимо, за да свикне с мисълта, че трябва да замине. От това, което съм виждал преди девет години, тя е доста добра с крачките напред.
Тя не каза нищо и погледна триметровия старинен часовник, облицован с черупки от костенурки.
Казах:
— Може би просто са излезли да се повозят малко.
— Ноел още не си е свършил работата — отвърна тя, като че ли това обясняваше всичко.
Тя се изправи, разходи се из стаята, после отиде до прозореца и известно време гледа навън. След това се извърна и отново погледна часовника.
— Надявам се, че скоро ще се върнат.
Не се върнаха.
Мина половин час — тридесет дълги минути, изпълнени с учтиви фрази и кратък курс по фламандско изкуство, изнесен ми без никакъв ентусиазъм от домакинята. И накрая, когато вече не остана нищо за казване, тя се изправи и каза:
— Може би наистина са излезли само да се повозят. Но няма смисъл да висите тук и да чакате. Съжалявам, че само ви загубихме времето.
Измъквайки се с усилие от възглавниците, аз я последвах през още един лабиринт от старинни мебели, който свърши на предната врата.
Тя отвори едното крило и попита:
— Когато се върне, трябва ли веднага да подновя разговора?
— Не, аз не бих бързал. Нека поведението й да ви подскаже. Когато тя е готова за разговор, вие ще разберете. Ако искате да присъствам и на следващия разговор и това устройва и Мелиса, мога да присъствам. Но тя може да ми се сърди. Да чувства, че съм я предал.