Тя се засмя без сърце.
— Чудно е как моите още си стоят. Чудно е как и татковите… И така… ти как си?
— Добре. Как е той?
— Ту ляга, ту става. Един ден изглежда добре, на другия — не може да стане от леглото. Хирургът казва, че операцията наистина трябва да се направи, но точно сега е много слаб, за да я понесе, а и те още не са сигурни за колко артерии става въпрос. Опитват се да го стабилизират с почивка и лекарства и да го подсилят, за да вземат още няколко проби. Не знам… Какво да се прави? Така си вървят нещата. И така… как си? Ама аз вече те питах, нали?
— Намирам си работа.
— Това е добре, Алекс.
— Рибата хвърли хайвер.
— Моля?
— Рибата във вирчето. Снася яйца. За първи път го прави.
— Колко хубаво — каза тя. — Значи ще ставаш дядо.
— Аха.
— Готов ли си да поемеш тази отговорност?
— Не знам — отвърнах. — Става въпрос за бая внучета.
Тя каза:
— Е, погледни на нещата от добрата страна. Поне няма да се занимаваш с памперси.
И двамата се засмяхме, казахме „и така“ едновременно и отново се засмяхме. Едновременно.
Тя подзе:
— Ходил ли си в училището?
— Миналата седмица. Изглежда, всичко върви добре.
— Даже много добре, както чувам. Преди два дни говорих с Бен. Превърнал се е в страхотен директор.
— Той е чудесен мъжага — казах. — Организиран. Изборът ти е добър.
— Да, такъв е. Много организиран. — Тя отново се засмя невесело. — Чудя се дали ще има работа за мен, като се върна.
— Сигурен съм, че ще има. Някакви планове да имаш по този въпрос… в смисъл да се връщаш?
— Не! — отвърна тя остро. — Как, за бога, мога да мисля за връщане?
Аз замълчах.
Тя продължи:
— Не исках да прозвучи така грубо, Алекс. Тук просто е ад… Непрекъснато да чакаш. Понякога си мисля, че чакането е най-трудното нещо на света. По-лошо даже и от… Както и да е… няма смисъл да философствам на тази тема.
Пауза.
— Алекс, благодаря ти, че дойде миналия месец. Трите дни, които прекара тук, бяха най-доброто нещо, откакто съм дошла.
— Искаш ли да дойда пак?
— Бих искала да кажа да, но няма да мога да бъда добра с теб.
— Не е необходимо да бъдеш добра с мен.
— Много мило от твоя страна, че го казваш, но… не. Просто… няма да се получи. Аз трябва… непрекъснато да съм при него. Да съм сигурна, че получава най-доброто.
Мълчание. Опитах се да си представя лицето й… русата й коса, разпиляна по гърдите ми. Усещането на долепените ни едно до друго тела… Образите не идваха.
— Както и да е — каза тя с много уморен глас.
— Има ли нещо, което да направя за теб оттук?
— Благодаря, но не мога да измисля нищо, Алекс. Само да си мислиш хубави неща за мен. И да се грижиш за себе си.
— Ти също.
— Ще се оправя.
— Знам.
Тя каза:
— Струва ми се, че го чувам да кашля… Да, точно така. Трябва да бягам.
— Довиждане.
— Довиждане.
Облякох се в шорти, тениска и маратонки и се опитах да избягам от телефонния разговор и от дванадесетте часа преди него. Върнах се у дома точно когато слънцето залязваше, изкъпах се и сложих жълтия халат. Щом се стъмни, излязох на двора, отидох до вирчето и осветих повърхността на водата с фенерчето. Рибата спеше — дори светлината не я обезпокои.
Следродилен покой? Някои от гроздчетата хайвер се бяха разпръснали, но няколко бяха останали залепени за стената.
Чух телефона чак оттук. Най-сетне новини от Сан Лабрадор. Да се надяваме, че майката и щерката са поговорили.
Хукнах към къщата, взех стълбите на няколко скока и стигнах навреме за петото позвъняване.
— Ало?
— Алекс?
Познат глас. Познат, макар че не го бях чувал много отдавна. Този път образите се посипаха като от рог на изобилието.
— Здравей, Робин.
— Нещо май си задъхан? Всичко наред ли е?
— Всичко е наред. Просто тичах чак от двора.
— Надявам се, че не съм ти развалила нещо.
— Не, не. Какво има?
— Нищо особено. Просто звъннах да ти кажа здрасти.
Стори ми се, че в гласа й липсва жизненост, но доста време бе минало, откакто можех да кажа каквото и да било за нея.
— Здрасти. Как я караш?