— Пак може да има нещо между нас, Алекс… — каза тя. — Защо да няма?
В главата ми нахлуха отговори — цяло вавилонско стълпотворение, противоречащи си един на друг, надпреварващи се един през друг. Преди да успея да избера един от тях, тя продължи:
— Нека поне помислим за това. Нищо не губим, ако само помислим.
Отвърнах:
— Дори и да искам, не мога да не мисля за него. Ти притежаваш твърде много от мен.
Очите й се навлажниха.
— Вземам онова, което мога.
Казах „Приятно търкане“ и се обърнах да тръгвам.
Тя ме извика по име.
Спрях и се обърнах. Ръцете й бяха отпуснати надолу и лицето й бе изкривено в онази детска гримаса, която жените като че ли никога не могат да израстат. Нещо като прелюдия към сълзите, чийто носител вероятно е Х-хромозома. Преди обаче да отвори кранчетата докрай, тя рязко дръпна очилата надолу, грабна пилата, обърна ми гръб и започна да пили.
Отново чух ритмичните звуци на бавна самба, които ме бяха събудили тази сутрин, но не изпитах желание да танцувам.
Знаейки, че трябва да си запълня деня с някаква всекидневна работа, за да не ме подлуди бездействието, аз отидох в Университетската биомедицинска библиотека, за да направя някои справки за монографията си. Намерих много неща, които на екрана на компютъра изглеждаха обещаващи, но всъщност съвсем малко от тях бяха подходящи. Докато превали обяд, вече бях събрал твърде много жега, твърде малко светлина и разбрах, че е време да ритна всичко и да се оправям с моите си данни.
Докато стигна до вкъщи, успях да избутам деня докъм три часа следобед. Отидох при вирчето. Малко повече хайвер, но рибата изглеждаше още уморена. Нахраних я, после събрах опадалата шума в двора. Три и двадесет. Малко лека домакинска работа добави още половин час.
Изчерпал всички запаси от извинения, отидох в библиотеката, извадих ръкописа си и започнах да работя. Добре потръгна. Когато накрая вдигнах глава, бяха минали почти два часа.
Обратно на работа. Вдигнах пак писалката и опитах. Не я оставих, докато накрая думите започнаха да не ми достигат и гърдите ми се стегнаха. Беше седем часът, когато станах от бюрото и чул телефона да звъни, изпитах благодарност.
— Доктор Делауер, обажда се Джоан от „Телефонни услуги“. Позвъни ми някоя си Мелиса Дикинсън и казва, че било много спешно.
— Свържете ме с нея, моля.
Щрак.
— Доктор Делауер!
— Какво има, Мелиса?
— Майка!
— Какво майка ти?
— Няма я! О, Боже, моля Те помогни! Не знам какво да правя!
— Добре, Мелиса. Спри за малко и ми кажи какво точно е станало.
— Няма я! Няма я! Никъде не можах да я намеря — нито из двора, нито из стаите. Търсих, всички търсихме, но нея я няма тук! Моля ви, доктор Делауер…
— Откога я няма, Мелиса?
— От два и половина. Тръгна за клиниката за груповия сеанс в три часа и трябваше да се върне до пет и половина, а сега е… седем и четири минути и те не знаят къде е. О, боже!
— Кои те?
— Клиниката. Габни. Тя тръгна натам… имаше сеанс от три до… пет. Обикновено отива с Дон… или с някой друг. Веднъж и аз отидох с нея, но този път…
Тежко дишане. Борба за глътка въздух.
Казах:
— Ако чувстваш, че ти е трудно да дишаш, намери някой книжен плик и дишай бавно в него.
— Не… не, добре съм. Трябва да ви кажа… всичко.
— Слушам те.
— Да, да. Докъде бях стигнала? Божичко…
— Обикновено някой я придружава дотам, но този път…
— Трябваше да отиде с него… с Дон… но реши да отиде сама! Настоя! Казах й… че не бива… Но тя беше упорита, настоя, че може и сама да се оправя, но ето че не може! Знаех, че не може, и бях права — не може. Но не искам да съм права, доктор Делауер. Изобщо не ми пука дали съм била права, дали е трябвало да стане на моето, или каквото и да е там! О, боже, просто искам да се върне, искам да е добре!
— Тя изобщо ли не се е появявала в клиниката?
— Изобщо. И те не ни се обадиха чак до четири часа. А е трябвало да ни се обадят веднага, нали?
— За колко време се отива до клиниката с кола?
— Двайсет минути. Най-много. Тя бе предвидила половин час, което е повече от достатъчно. Трябвало е да се сетят, когато тя не… Ако се бяха обадили веднага, и ние щяхме да я потърсим веднага. Няма я вече цели четири часа. О, боже!