— Кой ви очаква, сър?
Лъчът слезе надолу, осветявайки панталоните ми.
— Семейството?
— Кое семейство?
— Дикинсън… Рамп. Мелиса Дикинсън ми се обади, каза ми за майка си и ме помоли да дойда. Госпожа Рамп още ли не се е върнала?
— Как казахте, че ви беше името, сър?
— Делауер. Алекс Делауер. — С кимване на главата посочих домофона. — Защо не звъннете в къщата и да се уверите?
Той започна да смила това предложение, като че ли от това зависеше животът му.
Попитах:
— Може ли да си сваля ръцете?
— Идете до задницата на колата, сър. Сложете си ръцете на багажника.
Без да сваля поглед от мен, ченгето се добра до домофона, натисна звънеца и гласът на Дон Рамп каза:
— Да?
— Казвам се полицай Скопек, сър, от полицията в Сан Лабрадор. Намирам се пред вратата ви, сър, заедно с един господин, който твърди, че е приятел на семейството.
— Как се казва?
— Господин Делауер.
— О! Да. Всичко е наред, полицай.
Откъм домофона прозвуча друг глас — силен и властен:
— Нещо ново, Скопек?
— Не, сър.
— Продължавайте да търсите.
— Да, сър.
Скопек докосна шапката си с два пръста и изключи фенерчето.
Дървените врати започнаха да се плъзгат навътре. Отворих вратата на моята кола.
Скопек застана до вратата и ме изчака да запаля. Когато включих на скорост, той се наведе и каза през прозореца:
— Съжалявам за притеснението, сър. — В гласа му нямаше и грам съжаление.
— Вие просто изпълнявате заповеди, а?
— Да, сър.
Разположените между дърветата прожектори и лампи създаваха нощен пейзаж, на който от Дисниленд много биха се зарадвали. Пред къщата бе паркиран огромен буик. Със заден прожектор и цяла гора от антени.
Рамп отвори вратата, облечен в син блейзър, сиви панталони и синя риза със съвършено изгладена яка. Въпреки доброто облекло изглеждаше уморен.
— Докторе.
Без ръкостискане този път. Той тръгна бързо пред мен, оставяйки ме аз да затворя вратата.
Пристъпих в антрето. Пред зелената стълба бе застанал още един мъж и разглеждаше перилата. Приближих се и той вдигна поглед. Измери ме от горе до долу.
Малко над шестдесетте, малко под метър и осемдесет, опънато напред шкембе, рядка посивяла коса, месести черти, изпълващи широко лице с цвят на недопечен сладкиш. Бе облечен в сив костюм, кремава риза и връзка на черни и сиви ивици. Значка с американското знаме на ревера. Пейджър на колана. На краката — обувки някъде около четиридесет и пети номер.
Продължи да ме оглежда.
Рамп се обади:
— Докторе, това е нашият началник на полицията Клифтън Чикъринг. Началник, доктор Делауер, психиатърът на Мелиса.
Първият поглед на Чикъринг ми подсказа, че са говорили вече за мен. Вторият ми подсказа какво му е мнението за психиатрите. Дойде ми наум, че ако му кажа, че съм психолог, това не би променило нещата кой знае колко, но въпреки това му го казах.
Той каза:
— Докторе.
Двамата с Рамп се спогледаха. Полицаят му кимна. Рамп гневно ме изгледа.
— Защо, по дяволите — каза той, — не ни казахте, че онова копеле се е върнало?
— Маклоски?
— Да знаете някое друго копеле, което иска да направи нещо на жена ми?
— Мелиса ми каза за него съвсем поверително. Трябваше да уважа желанието й.
— О, боже!
Рамп ми обърна гръб и започна да крачи из антрето.
Чикъринг се намеси:
— А да посочите някаква причина защо момичето е искало да бъде поверително?
— Защо не попитате нея?
— Попитах я. Тя отговори, че не искала да безпокои майка си.
— Значи знаете отговора.
Чикъринг изхъмка и ми хвърли поглед, който заместник-директорите в училище пазят за непослушните тийнейджъри.
— Би могла да каже на мен — каза Рамп, заковавайки се на място. — Ако знаех, можех да се погрижа за нея, за бога.
Казах:
— Има ли някакво доказателство, че Маклоски е замесен в изчезването?
— Исусе Христе! — възкликна Рамп. — Той е тук, нея я няма! Какво още искате?
— Но той е в града от шест месеца.