— Вижте сега — подхвана отново той, — няма смисъл да висим тук. Нека влезем вътре и да седнем близо до телефон. Мога ли да ви предложа нещо за пиене, докторе?
— Кафе, ако имате.
— Дадено.
Последвахме го през къщата и се установихме в задната стая с френските прозорци и боядисания гредоред. Дворът, ливадата и тенискортът бяха окъпани в смарагдовозелена светлина. Басейнът — яркосин правоъгълник. С изключение на една, всички врати на гаража бяха затворени.
Рамп вдигна телефона на една от периферните масички, набра двуцифрен номер и каза:
— Кана кафе в задния кабинет, моля. Три чаши. — Затваряйки, той се обърна към мен: — Седнете където ви е удобно, докторе.
Седнах на един плетен стол с цвят на доста поизносено седло. Мелиса се настани на облегалката на едно кресло наблизо, почесвайки устна и подръпвайки опашката си.
Рамп остана прав. Всяко косъмче по него бе подредено, но лицето му издаваше напрежението му.
След малко влезе Мадлен с кафето и го остави без никакъв коментар. Рамп й благодари, освободи я и наля три чаши. Без захар и сметана за него и мен, със — за Мелиса. Тя го взе, но не отпи.
Рамп и аз отпихме.
Никой не проговори.
По едно време Рамп се обади:
— Я да звънна пак в Малибу.
Той вдигна телефона и рязко чукайки цифрите, набра някакъв номер. Подържа малко слушалката до ухото си, после я остави.
— Какво има в Малибу? — попитах аз.
— Нашата… Вилата на Джина. На Броуд Бийч. Не че често ходи там, но това е единственото, което успях да измисля.
Мелиса се обади:
— Това е смешно. Тя мрази водата.
Рамп отново набра някакъв телефон, изчака малко и затвори.
Мълчание.
Мелиса сложи чашата си на масата и каза:
— Това е глупаво.
Преди Рамп или аз да успеем да отговорим, телефонът иззвъня.
Двамата се хвърлиха към него, но Мелиса бе по-бърза.
— Да, но преди това кажете на мен… Казвай, по дяволите, аз съм тази, която… Какво? О, не! Какво искате… но това е смешно. Откъде сте толкова сигурен?! Но това е глупаво!… Не, много добре разби… Не, ти ме чуй, ти…
Тя стоеше, без да помръдне, зяпнала от изумление. Отдалечи слушалката от ухото си и се взря в нея.
— Той ми затвори телефона!
— Кой? — попита Рамп.
— Прикъринг! Този задник ми затвори! На мен!
— Какво ти каза?
Все още вперила изумен поглед в слушалката, тя отвърна:
— Маклоски. Намерили го. Към центъра на Лос Анджелис. В лосанджелиското полицейско управление го разпитали и го пуснали.
— Исусе! — изръмжа Рамп. Той дръпна слушалката от ръката й и яростно бучейки с пръсти, набра номера. — Клиф? Обажда се Дон Рамп. Мелиса каза, че… Разбирам това, Клиф… Знам каква е. Обаче няма… Добре. Знам, че се стараеш… Да, да. Просто ми кажи какво е станало… Аха… Аха… Но откъде сте толкова сигурни, Клиф? Тук не става въпрос за някой проклет светец, Клиф… Аха… Да… Да, но… И толкова ли нямаше начин… Окей. Ами ако… Добре. Благодаря, че се обади, Клиф. Ако има нещо ново, пак се обади.
Рамп затвори и каза:
— Извинява се, че ти е затворил. Каза, че с всички сили се опитва да намери майка ти, а ти продължаваш да… го наричаш с обидни думи.
Мелиса го гледаше със замъглен поглед.
— Те са го хванали и са го пуснали.
Той сложи ръка на рамото й и тя не се възпротиви. Изглеждаше като изпаднала в транс. Предадена. Виждал съм повече живот във восъчни кукли.
— Очевидно — каза Рамп — той е успял да докаже къде е бил през всяка минута от деня и те не са имали основание за задържане. Трябвало е да го пуснат, Мелис. Съвсем законно.
— Тъпанарите му с тъпанари — каза тя с нисък глас. — Проклети тъпанари! Какво значение има къде е бил цял ден? Той не върши нещата сам, той наема други да ги свършат. — Повишавайки глас до вик: — Той наема други! Така че какво значение има къде е бил?
Тръгнах към нея. Тя се оттегли в един от ъглите и се обърна с лице към стената. И остана там като наказано дете, хлипайки.
Рамп гледаше с тъга в погледа.
И двамата знаехме, че един баща сега би бил много на място. Никой от двама ни обаче не би могъл да запълни празнината.
Най-сетне тя спря да плаче. Но си остана с лице към стената.
— Никой от нас няма доверие в Чикъринг. Може би не е зле да се обадим на някой частен детектив — предложих.