Отново пауза. Гърдите си останаха там. Като предложение.
Казах:
— Май не обичате особено Мелиса?
Тя вдигна рамене и се облегна на стола.
— Това едва ли е изход от положението, нали?
— Май не.
Започна да придърпва роклята. По-силно, когато тя не поддаде.
— Е, добре — каза тя. — Вие я защитавате. Децата непрекъснато изпадат в такива състояния, може би това дори е необходимо. Но е съвсем неприложимо към нашия случай. Изправени сме пред кризисна ситуация. Имаме жена, боледуваща от тежка форма на фобия, един от най-тежките ми случаи, а аз съм имала много, повярвайте. Излязла е навън сама, трябва да се справя дразнители, за които е съвсем неподготвена, нарушила е режима на лечение, предприела е стъпки, за които не е готова, и всичко това заради натиска, упражняван от отношенията й с изключително невротична тийнейджърка. И тук идва ред на моята защита. Трябва да мисля за моя пациент. Сигурно и вие виждате, че отношението между двете е патологично.
Примигна няколко пъти яростно. Истинският цвят подсили ружа по бузите й.
— Може би. Но не Мелиса е изобретила отношението. Не се е родила с него, така че защо да обвиняваме жертвата? — казах.
— Уверявам ви…
— Освен това не виждам защо изпитвате нужда да отдадете изчезването на конфликта майка-дъщеря. Джина Рамп никога преди не е позволявала на Мелиса да се сблъсква с нейната патология.
Тя бутна стола си назад няколко сантиметра, без да сваля поглед от мен.
— А сега кой от двама ни обвинява жертвата?
— Добре, добре — съгласих се. — Така доникъде няма да стигнем.
— Да, така е. Да имате някаква друга информация за мен?
— Предполагам, че сте запозната с обстоятелствата, довели я до тази фобия? Нападението с киселината.
Едва помръдвайки устни, тя отвърна:
— Правилно предполагате.
— Човекът, който го е направил — Джоел Маклоски, е отново в града.
Устните й оформиха съвършено „о“. Не излезе никакъв звук. Тя разкръстоса крака и допря колене едно до друго.
— О, мамка му! Кога е станало това?
— Преди шест месеца, но нито се е обаждал, нито е притеснявал семейството. Няма никакви улики да е замесен и в това. Полицията го разпитала, оказало се, че има алиби, и те го пуснали. Освен това, ако е искал да ги притесни, той е разполагал с достатъчно време — излязъл е от затвора преди шест години. Но нито веднъж не е влизал във връзка с когото и да било от семейството.
— Шест години!
— Шест години след освобождението му от затвора. Повечето от тях ги е прекарал извън щата.
— Не ми е казвала нищо.
— Тя не знаеше.
— Тогава вие откъде знаете?
— Неотдавна Мелиса разбрала и ми каза.
Ноздрите й се разшириха.
— И не е казала на майка си?
— Не е искала да я тревожи. Имаше намерение да наеме частен детектив, който да разследва Маклоски.
— Прекрасно. Просто прекрасно — поклащайки глава. — На фона на това, което се случи, съгласен ли сте с тази нейна преценка?
— Тогава ми се стори разумна стъпка. Да не се травматизира госпожа Рамп. Ако детективът разбереше, че Маклоски представлява заплаха, тогава щяха да се свържат с полицията.
— А как Мелиса е разбрала, че Маклоски се е върнал?
Казах й.
— Невероятно! — възкликна тя. — Инициативно дете, това поне може да му се признае. Но да се намесва…
— Това беше само една преценка и все още е много далече от това да се окаже погрешна. Можете ли да кажете, че лично вие със сигурност бихте казали на госпожа Рамп?
— Ще ми се да съм имала този избор.
Изглеждаше повече обидена, отколкото сърдита.
Част от мен искаше да й се извини. Другата искаше да й изнесе една хубава лекция относно правилните отношения със семейството на пациента.
Тя продължи:
— И през цялото време, докато аз съм се старала да й покажа колко безопасен е светът, оня е бил някъде там.
Казах:
— Вижте какво, няма причина да предполагате, че е станало нещо зловещо. Може би нещо по колата е станало. Или пък просто е решила да поразпери малко криле. Самият факт, че е поискала да дойде тук сама, показва копнежа й да се протегне.
— Това, че тоя човек се е върнал, никак ли не ви безпокои? Не ви ли безпокои възможността, че може от шест месеца да я следи?