— Да — отвърна Рамп.
Майло изхъмка одобрително. Изваждайки от вътрешния си джоб бележник и химикалка, той започна да прелиства страниците, после спря и посочи с дебелия си пръст.
— Проверих и видях, че санлабрадорската полиция е пуснала окръжен бюлетин. Което обикновено е губене на време, но с тази кола може би не. Номерата й са SOG двадесет и две. Правилно ли е това?
— Правилно.
— Цвят?
— Черна горна част и сива долна.
— По-добре от тойота — каза Майло, — ако говорим за забележимост. Преди да дойда, позвъних в няколко служби на Бърза помощ. Никой с нейното описание не е постъпвал.
— Слава богу — каза Рамп, потейки се.
Майло погледна към тавана, сведе поглед и огледа стаята.
— Чудесна къща. Колко стаи има?
Въпросът свари Рамп неподготвен.
— Не съм сигурен. Не съм ги броил. Около тридесет — тридесет и пет, струва ми се.
— Колко от тях ползва жена ви?
— Да ползва ли? Тя ползва само нейния апартамент. Това са три стаи… четири, ако броим и банята.
— Звучи ми като дом в дома — забеляза Майло. — И вие ли имате такова нещо?
— Само една стая — отвърна Рамп, почервенявайки. — Точно до нейните.
Майло записа нещо.
— Да посочите някаква причина защо е отишла сама до клиниката?
— Не знам… планът не беше такъв. Трябваше аз да отида с нея и да потеглим в три. Тя ми се обади в два и петнадесет — аз бях в ресторанта — и ми каза да не идвам, защото щяла да отиде сама. Възразих, но тя каза, че ще се справи. Не исках да отслабвам увереността й, затова не настоях.
— Колко голям е имотът?
— Малко под двадесет и седем декара. Защо?
— Освен през предния портал има ли някой друг начин да се влезе или да се излезе?
— Доколкото знам, не.
— Няма ли задна алея?
— Не. Отзад имотът граничи с друг, с този на доктор и госпожа Елридж. Между двата има ограда, висока три метра.
— Колко пристройки?
Рамп се замисли.
— Ами чакайте да видим. Ако броим гаражите…
— Гаражи ли? Колко са?
— Десет. Всъщност една дълга сграда, разделена на десет гаража. Била е построена за колекцията антики на първия й мъж. Някои от колите са безценни. Вратите на гаражите винаги са заключени. Само тази на „Зора“-та е отворена.
— Други сгради?
— Сгради — каза Рамп. — Съблекални около басейна и тенискорта, навес за инструменти. Това е всичко, ако не броим беседката.
— Ами помещения за прислугата?
— Те живеят в къщата. Един от коридорите горе води до техните помещения.
— От колко души ви е персоналът?
— Мадлен, разбира се. Две камериерки и градинар. Градинарят обаче не живее тук. Има петима синове, никой от които не работи при нас редовно, но всички идват от време на време да помагат, когато има работа.
— Някой от персонала да е виждал с очите си жена ви да тръгва?
Рамп отвърна:
— Едната от камериерките, бършеща праха в антрето, видяла да излиза през вратата. Не съм сигурен дали някой всъщност я е виждал да тръгва с колата. Ако искате да ги разпитате, мога да се кача и веднага да ги доведа.
— Къде са те?
— Горе по стаите си.
— Кога им свършва работното време?
— В девет часа. Но невинаги се качват веднага горе. Понякога седят в кухнята, разговарят, пият кафе. Но тази вечер ги изпратих по-раничко. Не исках да създавам истерии.
— Разстроени ли са?
Рамп кимна.
— Познават я отдавна и много се безпокоят.
— А други къщи?
— Само една. На плажа. Броуд Бийч. Малибу. Доколкото знам, никога не е ходила там. Не обича водата, тя даже никога не е влизала в басейна. Въпреки това обаче звъннах и там. Два пъти. Нищо.
— Казвала ли е нещо през последните дни, дори и седмици, в смисъл че иска да направи нещо ново? Да тръгне нанякъде сама?
— Абсолютно нищо и аз…
— Никакви намеци? Забележки, които тогава нищо не са означавали, но сега вече означават?
— Казах не! — Рамп почервеня още повече.
Майло почукваше по бележника с химикалката и чакаше.
Рамп каза:
— Честно казано, не виждам смисъл от този разпит. Кой, по дяволите, го е грижа за какво е говорела? Та тя не е отишла във ваканция, за бога! Нещо й се е случило. Защо не отидете до центъра и да сдрусате оня психопат Маклоски? Да им покажете на ония тъпанари от полицията какво е полицейска работа?