— Сигурен съм, че не е, но…
— Твърдо не е.
Майло прокара длан през лицето си.
— Господин Рамп, нека се надяваме, че тя всеки момент ще се прибере. Но ако не го направи, към това трябва да се подходи като към случай на изчезване. А случаите на изчезване не действат добре на егото — на егото на ония, които стоят и чакат. Защото, за да се свърши работата добре, човек трябва да предположи, че всичко е възможно. Това е все едно доктор да опипва тумор — да се надяваме, че е доброкачествен. Докторът ви цитира статистики, усмихва се, уверява ви, че няма за какво да се безпокоите, но въпреки това го разрязва и го изпраща в лабораторията за анализ.
Той разкопча сакото си, пъхна ръце в джобовете на панталоните и се заклатушка напред-назад като бегач, раздвижващ глезените си.
Рамп сведе поглед към краката му и след това го вдигна към зелените му очи.
— Значи — каза той — ще ме разрязвате.
— Изборът е ваш — забеляза Майло. — Другият вариант е просто да седим и да чакаме.
— Не, не, продължавайте, свършете си тези неща. Вие ще ги свършите по-бързо. Предполагам, че ще искате чек, преди да започнете.
Майло отвърна:
— Ще го поискам, преди да си тръгна. Седемстотин долара, което представлява десетчасов аванс. Преди това обаче съберете прислугата, извикайте градинаря заедно с онези негови синове, които са работили днес тук и има вероятност да са я видели на излизане. А междувременно трябва да видя апартамента й, да прегледам вещите.
Рамп отвори уста да зададе въпрос, но, изглежда, не хареса вероятния отговор, защото затвори уста и го преглътна.
Майло продължи:
— Ще се опитам да не разхвърлям. Ако искате да присъствате, нямам нищо против.
— Не, не, всичко е наред. Действайте. Оттук, моля — каза Рамп, показвайки с жест стълбището.
Тръгнах на две крачки след тях, чувствайки се като човек, представил Мохамед Али на Джордж Форман.
Когато стъпихме на горната площадка, чух някаква врата да се отваря и видях ивицата светлина, процеждаща се през вратата в един от коридорите. Ивицата бързо се превърна в триъгълник и в коридора се появи Мелиса, все още по дънки и риза. Пристъпи замаяно към нас, разтърквайки сънено очи.
Повиках я тихо по име.
Тя се стресна, свали ръце от очите си и изтича към нас.
— Да не би…
Рамп поклати глава.
— Не, още нищо няма. Това е детектив Стърджис. Приятел на доктор Делауер. Детектив, госпожица Мелиса Дикинсън, дъщеря на госпожа Рамп.
Майло протегна ръка. Тя едва я докосна, дръпна си ръката и вдигна поглед към него. По лицето й имаше следи от нещо, върху което е спала. Устните й бяха сухи, а клепачите — подути.
— Какво правите, за да я намерите? Какво мога да направя аз?
— Бяхте ли у дома, когато майка ви излезе? — попита я Майло.
— Да.
— В какво настроение беше?
— Добро. Приповдигнато, защото се канеше да излезе сама… може би по-точно нервна и се опитваше да го прикрие с фалшиво приповдигнато настроение. Притесних се да не би да получи пристъп. Помъчих се да я разубедя, предложих й да отида с нея, но тя отказа, дори ми повиши глас. А тя никога не ми е повишавала глас… — Преглъщайки сълзите с усилие. — Трябваше да бъда по-упорита.
Майло продължи невъзмутимо:
— А каза ли защо иска да отиде сама?
— Не. Питах я няколко пъти, но тя не ми каза. По принцип изобщо не се държи така и аз бях длъжна да предположа, че нещо не е наред.
— Видяхте ли самото излизане с колата?
— Не. Тя ми каза да не я следя, всъщност заповяда ми. — Хапейки устни. — Затова се прибрах в стаята си. Лежах, слушах музика и съм заспала… точно както и сега. Не мога да повярвам! Как може да спя толкова много?
Рамп се обади:
— Стрес, Мелис.
Тя продължи да говори на Майло:
— Какво мислите, че й се е случило?
— Точно това съм дошъл да разбера. Вашият втори баща ще събере персонала, за да видим дали някой знае нещо. А през това време искам да прегледам стаята й и да проведа няколко телефонни разговора. Ето тук можете да ми помогнете, ако искате.
— Разговори с кого?
— Рутинна проверка — отвърна Майло. — Бензиностанции, сервизи, автомобилни клубове. Пътна полиция. Някои от местните болници. Просто за да сме сигурни.