Майло ме потупа по рамото.
— Хайде, хайде, какво толкова има двама приятели да си кажат по някоя и друга истина в очите. Което ми напомня, че трябва да отида и да я кажа и на моите клиенти.
Намерихме Рамп да седи и да пие в стаята с боядисания гредоред. Завесите бяха дръпнати върху френските прозорци и той гледаше в пространството с полузатворени очи. Лицето му бе станало леко червендалесто, а яката на ризата му бе влажна около ръба. Когато влязохме, той каза с приятелски глас:
— Господа.
Майло го помоли да извика Мелиса и той звънна в стаята й по вътрешната връзка. Когато тя не отговори, той опита още няколко стаи и накрая безпомощно вдигна рамене.
— По-късно ще й кажа — успокой го Майло и му каза, че колата е била видяна.
— Път 210? — повтори Рамп. — Къде може да е отивала?
— Сещате ли се за някое място?
— Кой, аз? Не, разбира се, че не. Нищо не мога да… Защо ще вземе да кара по магистралата? Та тя започна да шофира съвсем отскоро. Това е просто лудост.
Майло продължи:
— Няма да е зле да разширим зоната на бюлетина до целия щат.
— Разбира се. Направете го.
— Това трябва да се направи от полицията. Вашите местни ченгета вероятно вече са информирани за това, че колата е била видяна, и може вече да са помолили за разширен бюлетин. Ако искате, мога да им се обадя и да проверя.
— Моля — отвърна Рамп, стана и прекоси стаята. Единият край на ризата му беше излязъл от панталона и на него се виждаше монограм ДНР. — По магистралата. Чудна работа. Сигурни ли са, че е била тя?
— Не — отвърна Майло. — Единственото, в което са сигурни, е, че това е била кола точно като нейната.
— Значи сигурно е била тя. Колко коли „Сребърна зора“ има в тоя край.
Той се погледна, видя извадената риза и бързо я натъпка в панталона.
Майло каза:
— Следващата стъпка е да се проверят аеролиниите, а утре сутринта да се отиде до банката и да се надникне във финансовите й бумаги.
Рамп впери поглед в него и извил ръка назад, заопипва празното пространство зад себе си, докато напипа креслото, и тежко се отпусна в него, без да сваля поглед от Майло.
— Това, дето го казахте в началото… дето може да е избягала… Сега вече сте сигурен в това, така ли?
— Не съм сигурен още в нищо — каза Майло с благост, каквато изненада дори мен, и повдигна брадичката на Рамп с няколко сантиметра. — Просто върша онези неща, които трябва да се свършат.
Някъде из къщата се затръшна врата.
Рамп скочи от мястото си, излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Мелиса за ръка.
Върху ризата си тя беше с брезентово яке, а на краката си бе обула ботуши, по които се бе полепила кал и трева.
— Накарах момчетата на Сабино да претърсят имението — каза тя. — За всеки случай. — Кратък поглед към Рамп. — Какво става?
Майло повтори разказа си.
— Магистралата — каза Мелиса. Едната й ръка посегна към другата и я замачка.
— Няма никакъв смисъл, нали? — каза Рамп.
Тя не му обърна внимание, отпусна ръце и насочила поглед към Майло, каза:
— Е, поне знаем, че е добре. Сега какво трябва да се прави?
Майло отговори:
— Разговори по телефона до сутринта. После отивам в банката.
— Защо трябва да чакате до сутринта? Веднага ще се обадя на Ангър и ще му кажа да дойде тук. Това е най-малкото, което може да направи, след като семейството му е дало толкова бизнес…
— Добре. Кажете му, че трябва да погледна из документите на майка ви.
— Почакайте тук. Ще отида веднага да му се обадя.
Тя излезе.
Майло каза:
— Да, мадам.
18.
Върна се с едно листче и го подаде на Майло.
— Ще се види с вас там. Ето ви адреса. Казах му за какво става въпрос. А аз през това време какво да правя?
— Проверете аеролиниите — каза Майло. — Вижте дали майка ви не си е купила билет за някъде. Кажете, че сте й дъщеря и че е много спешно. Ако се опънат, измислете нещо — кажете им, че някой се е разболял и че трябва незабавно да се свържете с нея. Проверете Лос Анджелис, Бърбанк, Онтарио, Джон Уейн и Линдбърг. А ако искате да сте сигурна, че сте си свършили работата, проверете дали не е използвала моминското си име. Ще се върна тук само ако от банката науча нещо много важно. Ето ви домашния ми телефон.